В съзнанието ѝ отново изплуваха ключовете, хвърлени срещу лицето ѝ. После — онзи унизителен пост в социалните мрежи. И смехът на Златка Емилова в слушалката — остър, победоносен, без капка срам.
— Готова съм — каза Виктория.
Силвия Радославова само кимна, сякаш точно този отговор бе очаквала.
— Тогава започваме. Още днес ще подготвя сигнал до полицията за измама. Утре го внасяме официално.
Когато излязоха от кантората, денят вече бе превалил. Дъждът беше спрял, а през разкъсаните облаци се процеждаше бледо октомврийско слънце. Виктория вървеше до баща си и усещаше как нещо дълбоко в нея се размества. Страхът, който месеци наред я беше държал за гърлото, започваше да се отдръпва. На негово място се настаняваше студена, ясна решимост.
Същата вечер тя беше у дома и преглеждаше документите, когато звънецът отново иззвъня. Виктория замръзна за миг, после отиде до вратата и погледна през шпионката.
От другата страна стоеше Калин Богданов.
Лицето му беше изкривено от напрежение. Косата му стърчеше разрошена, под очите му личаха тъмни сенки, а дишането му беше накъсано, сякаш бе тичал по стълбите.
Тя отключи и отвори.
— Вярно ли е, че си ходила при адвокат? — изстреля той още от прага.
— А теб защо те интересува?
— Мен ли? — Калин направи крачка напред, но Виктория не помръдна. — Обадиха ми се, че си проверявала кредитната си история! Осъзнаваш ли какво правиш? Искаш да вкараш майка ми в затвора ли?
— Искам да разбера откъде са се появили кредити на мое име, които никога не съм теглила. И искам хората, които са ги оформили, да понесат отговорност според закона.
Той застина. Устните му видимо пребледняха.
— Няма да докажеш нищо. Чуваш ли? Нищо. Майка ми е болна. Има кръвно, има сърце. Ако ѝ се случи нещо, ще тежи на твоята съвест. Разбираш ли това? Поне за секунда помисли ли какво ще стане, ако я вкарат в болница? А ако стане по-лошо? Ще можеш ли да живееш с такова нещо?
— Майка ти сама носи отговорност за здравето си — отвърна тихо Виктория. — И за постъпките си също. Както и ти.
Калин я гледаше така, сякаш срещу него стоеше непозната жена.
— Ти не си същата. Преди беше друга.
— Преди се страхувах — каза тя. — Сега вече няма какво да губя.
Той не отговори. Обърна се рязко и тръгна към асансьора. Виктория затвори вратата след него, заключи и се облегна с гръб на нея. За пръв път след среща с него не се разплака.
На следващата сутрин, точно в девет, телефонът ѝ звънна.
Беше Силвия Радославова.
— Виктория, сигналът до полицията е готов. След час ще мина да ви взема. Ще го подадем заедно.
Виктория се преоблече в строга тъмна пола и бяла блуза. Прибра косата си на нисък кок, сложи документите в чантата и излезе. Пред входа Силвия я чакаше до колата си и разговаряше по телефона. Щом видя Виктория, кимна кратко, приключи разговора и отвори вратата.
— Имаме още една важна подробност — каза адвокатката, докато се настаняваха. — Проверих информацията по един от кредитите. Този за четиридесет хиляди.
Виктория усети как стомахът ѝ се свива.
— И?
— Познайте кой е получил парите.
— Златка Емилова?
— Точно така. Сумата е преведена по нейна сметка ден след подписването на договора. Това е много силно доказателство. Дори не са си направили труда да прикрият следите. Вече имаме почти завършена картина. Да вървим.
Потеглиха от двора. В районното управление беше шумно, претъпкано и неспокойно. Хора влизаха и излизаха, телефони звъняха, някой спореше пред гише. Силвия обаче се движеше уверено, сякаш познаваше всеки коридор. Поздрави дежурния, влезе в нужния кабинет и постави върху бюрото подредена папка.
— Сигнал за измама — каза тя ясно. — По Наказателния кодекс. Доказателствата са приложени: кредитни договори, банкови справки, копия на подписи, извлечения и предварителен анализ на транзакциите.
Дежурният прегледа документите, прие сигнала, постави входящ печат и издаде талон с номер. Виктория взе листа в ръце и го прочете няколко пъти. До този момент всичко сякаш беше подготовка. Сега вече беше истинско.
Когато излязоха навън, телефонът ѝ звънна. Номерът беше скрит.
Виктория натисна зелената слушалка.
От другата страна се чу гласът на Златка Емилова. Този път в него нямаше смях. Беше сух, студен и злобен като зимен вятър.
— Значи в полицията отиде? Добре. Нищо. Ще съжаляваш за това. И аз имам познати. Ще разбереш какво значи да си навлечеш беля.
Виктория не каза нито дума. Просто прекъсна разговора и прибра телефона в чантата си.
Силвия я погледна въпросително.
— Свекърва ми — обясни Виктория. — Заплашва ме.
— Свиквайте — каза адвокатката спокойно. — Това е само началото. Когато разберат, че вече не се плашите, натискът ще се засили. Първо ще има заплахи. После ще започнат да предлагат „мирно решение“. Точно тогава е най-важно да не отстъпите.
Виктория кимна.
На път обратно към кантората телефонът ѝ отново иззвъня. Този път беше майка ѝ.
— Виктория, къде си? — гласът на Лилия Асенова трепереше.
— С адвокатката съм. Какво е станало?
— Златка Емилова дойде пред блока. Сама. Седна на пейката пред входа и казва, че няма да си тръгне, докато не оттеглиш сигнала от полицията. Разправя, че сърцето ѝ я стяга и ако умре, ти ще си виновна. Съседите се събраха, всички гледат.
Пръстите на Виктория се стиснаха около телефона толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
— Мамо, заключи вратата и не излизай. Идвам веднага.
Когато Виктория и Силвия пристигнаха пред блока на родителите ѝ, край входа вече имаше малка тълпа. Няколко пенсионерки от съседните пейки, млада жена с детска количка, двама мъже от съседния вход — всички бяха обърнати към пейката, на която седеше Златка Емилова.
Свекървата беше увила около врата си сив пухкав шал, носеше тъмни очила и държеше лявата си ръка върху гърдите. Цялата ѝ поза излъчваше страдание, но в него имаше нещо прекалено подредено, почти сценично. До нея зееше отворена чанта, от която се подаваха бутилка вода и кутия с лекарства.
Виктория слезе от колата.
В мига, в който я видя, Златка вдигна глава и заговори високо, така че всички да чуят:
— Ето я! Дойде! Гледайте, хора! Родната ми снаха! Взе колата на болна старица, а сега и сигнал в полицията подала. Иска да ме тикне зад решетките. Да умра в затвора! А за какво? За това, че съм ходила по лекари!
Сред събралите се премина шумолене. Виктория отвори уста да отговори, но Силвия леко докосна лакътя ѝ и сама пристъпи напред.
— Госпожо Емилова — произнесе тя силно и отчетливо. — Аз съм адвокатът на Виктория Богданова. Това, което правите в момента, се нарича клевета. Разпространяване на неверни обстоятелства пред други лица, които накърняват честта и достойнството на човек, носи наказателна отговорност. Ако желаете, можем да добавим и това към материалите по делото.
Златка се задави за миг и млъкна. Само за миг. После бързо се съвзе.
— Не ми размахвайте закони! Аз съм болна жена! Сърцето ми е слабо. Всеки момент може да дойде линейка. И ти, Виктория, ще отговаряш. И вие, адвокатке, също. Всичко ще запиша!
— Записвайте — отвърна Силвия невъзмутимо. — Аз вече ви записвам. Диктофонът е включен. Всяка ваша дума ще бъде приложена към преписката. А и свидетели имаме достатъчно. Съседите прекрасно чуха какво казахте току-що.
Златка стисна зъби. За първи път не намери веднага какво да каже.
През цялото време Румен Симеонов стоеше на прага на входа. Сега слезе по стъпалата, спря до пейката и заговори високо, без да повишава тон:
— Госпожо Емилова, моля ви да напуснете. Намирате се пред вход, в който живеят жена ми и съседите ми. Ако до пет минути не си тръгнете, аз лично ще извикам полиция. Разполагам с всички документи — и за автомобила, и за кредитите, които вие и синът ви сте оформили на името на дъщеря ми. Ако желаете да продължавате спектакъла, продължете. Само че следващият разговор може да бъде с белезници.
Тълпата се размърда. Пенсионерките се спогледаха. Един от мъжете от съседния вход изсумтя и каза достатъчно силно:
— Чакай малко… значи тя е лепнала кредити на снаха си? Е, това вече е друга работа.
— Три кредита — потвърди Силвия. — Оформени без знанието и съгласието на Виктория Богданова. Парите са отишли за почивка, техника и лаптоп. Разследването вече е започнало.
Шепотът наоколо се промени. В него вече нямаше съчувствие към „болна старица“, а любопитство, осъждане и недоверие. Жената с количката обърна гръб и си тръгна. Една от пенсионерките стисна устни и поклати глава.
Златка разбра, че губи публиката си.
Грабна рязко чантата, изправи се от пейката и изсъска през зъби:
— Нищо. Истината е на моя страна. Вие още не знаете с кого сте се захванали.
После пое през двора с бърза крачка, почти тичайки. След десетина метра свали тъмните очила.
Румен я проследи с поглед, после се обърна към дъщеря си.
— Хайде, влизайте. Майка ти е притеснена.
Лилия Асенова ги чакаше в коридора. Беше пребледняла, а ръцете ѝ трепереха.
— Тръгна ли си?
— Тръгна си — каза Румен. — И няма да се върне скоро. Всичко е записано.
Той помогна на жена си да седне на стола и ѝ подаде чаша вода. Междувременно Силвия влезе в кухнята, отвори лаптопа си и започна да подготвя допълнение към сигнала.
— Това също ще бъде приложено — обясни тя. — Заплахи, клевети, опит за натиск върху пострадалата и семейството ѝ. Съдът не гледа благосклонно на подобно поведение. А когато госпожа Емилова започне да се оправдава с болно сърце, ние вече ще имаме аудио и видео от днешното ѝ представление.
На следващата сутрин Силвия се обади рано.
— Виктория, има развитие. Образувано е досъдебно производство за измама. Днес следобед ще бъде извършено претърсване в дома на Златка Емилова.
Виктория седна на леглото.
Досъдебно производство.
Думите прозвучаха тежко, почти като присъда. Но този път присъдата не беше за нея.
— А Калин? — попита тя.
— И той ще бъде призован за разпит. Фигурира като съучастник. Ако експертизата потвърди, че подписите са подправени, отговорността ще бъде и за двамата.
През деня Виктория отиде на работа, но не успя да се съсредоточи върху нищо. Четеше един и същи ред по няколко пъти, без да разбира смисъла. В три следобед получи съобщение от Силвия:
„Претърсването приключи. Иззети са лаптоп, документи и банкови карти. Златка Емилова се опитала да се заключи в банята. Не ѝ се е получило.“
Един час по-късно се обади Калин.
Гласът му трепереше, накъсваше се, преминаваше от обвинение към молба.
— Вики… Виктория… Какво направи? Дойдоха у нас. Майка ми едва не я откараха в болница. Кръвното ѝ е почти двеста. Лежи и не става. Разбираш ли, че я убиваш?
— Не съм подавала сигнал срещу здравословното състояние на майка ти — каза тя. — Подадох сигнал за измама. Това са различни неща.
— Каква измама, по дяволите! Взехме малко пари. Похарчихме ги. Нали сме семейство! Щяхме да ги върнем! Наистина щяхме! Просто не успяхме навреме!
— Имаше година и половина, за да върнеш нещо. Не върна нищо. Купи си лаптоп и ми каза, че бил от бонус. А през това време аз пестях от храна и ходех с автобус. Помниш ли? Попита ли ме поне веднъж дали имам пари за карта или билет?
От другата страна настъпи мълчание.
— Не знаех — промълви той след малко. — Мислех, че имаш всичко необходимо.
— Нямах нищо, Калине. Ти просто не забелязваше.
Той замълча отново. Виктория чуваше дишането му — тежко, бързо, объркано.
— Можеш ли да оттеглиш сигнала? Моля те. Ще върна всичко. Ще го върнем. Само го оттегли.
— Не. Досъдебното производство не се прекратява, защото аз съм променила решението си. Дори да исках, вече не става.
— Тогава не знам какво ще стане — каза Калин тихо.
И затвори.
Същата вечер Виктория беше при родителите си. Румен Симеонов включи електрическата кана за чай и остана до прозореца, загледан към двора.