Но в душата ѝ остана горчив, лепкав привкус. Калин Богданов беше отворил фронт срещу нея. И по всичко личеше, че изобщо няма намерение да се откаже.
Мина още една седмица. В петък вечерта телефонът ѝ иззвъня. Беше по-малката ѝ сестра Петя Ковача, която още щом Виктория вдигна, избухна с глас, пълен с възмущение:
— Ти видя ли какви ги пишат в социалните мрежи?!
Виктория Богданова веднага отключи телефона си и отвори профила на Златка Емилова. Там, най-отгоре, стоеше нова публикация. На снимката свекърва ѝ седеше на пейката пред входа, свила рамене и направила такава нещастна физиономия, сякаш току-що са я изхвърлили от собствения ѝ дом без палто и обувки.
Под снимката имаше текст: „Ето така живеем вече. Собствената ми снаха ме изгони на улицата. Взе колата, хвърли ми ключовете в лицето. А аз я обичах като родна дъщеря. Не правете добро на хората, че после зло ще получите.“
Под публикацията вече се бяха натрупали десетки коментари. Виктория преброи поне трийсет. Непознати жени, приятелки на Златка или просто любителки на чужди трагедии, пишеха една през друга: „Дръж се, Златке“, „Господ гледа всичко“, „Каква зла жена е тази ваша снаха, прости, Боже“.
На Виктория ѝ причерня. За миг буквите на екрана се размазаха пред очите ѝ. Тя затвори приложението, остави телефона върху масата с дисплея надолу и притисна длани към слепоочията си.
След около час апаратът отново започна да звъни.
Този път беше Калин Богданов.
— Здравей — каза той и замълча.
Виктория също не проговори. Чакаше. Вече знаеше, че всяка първа дума, казана от нея, може да бъде обърната срещу нея.
— Аз… искам да поговорим — продължи той след кратка пауза. — Не по телефона. Да се видим някъде. На неутрално място.
— Защо?
— Защото виждаш какво става. Майка ми е зле. Ти я изложи пред целия град. Жената не може да стане от леглото. Лекарите казват, че е на ръба, нервно изтощение. Подготвя жалба срещу теб и срещу баща ти. Щяла да ви съди. Казва, че си я нападнала и си ѝ метнала ключовете в лицето.
Кръвта нахлу в бузите на Виктория.
— Калине, ти беше там. Видя, че тя хвърли ключовете по мен. Аз дори не ги взех първа. Баща ти също стоеше до нас.
— Какво значение има кой пръв ги хвърлил! — изкрещя Калин в слушалката. — Ти изобщо разбираш ли какво направи?! Обърна се срещу семейството! Срещу майка ми! А тя е болна жена! Поне веднъж попита ли я как е с кръвното? Ти за човек ли я имаш изобщо?!
Виктория затвори очи. По навик преброи бавно до пет, за да не се поддаде на гнева.
— Когато си тръгна, ти каза, че ще има развод — произнесе тя спокойно. — Съгласна съм. Нека се разведем.
От другата страна настъпи тишина. Тя чуваше само тежкото му, накъсано дишане. Стори ѝ се, че крачи из стаята.
— Значи развод? — повтори той вече по-ниско.
— Да.
— Добре тогава. Само че да знаеш — сама си го поиска. Приготви се. Имам право на всичко. Жилището е под наем, но плащахме заедно. Пазя разписки. И колата няма да ти я оставя просто така. Подарена ли е, не е ли подарена — съдът ще реши. Има и кредити. Преди две години теглихме потребителски заем. Аз го плащах, между другото.
Виктория се намръщи.
— Този кредит е погасен. Аз лично преведох последната вноска.
— Нищо не знам. Документите ще покажат. Стягай се, Виктория. Искаше война — ще я получиш.
Разговорът прекъсна рязко.
Тя остана неподвижна няколко минути, с телефон в ръка, сякаш още очакваше да чуе гласа му. После намери номера на баща си и му се обади. Румен Симеонов я изслуша, без да я прекъсва нито веднъж. Когато тя приключи, той каза само:
— Утре сутрин отиваме при адвокат. Вече намерих добър.
През нощта Виктория почти не мигна. Въртя се от едната страна на другата, връщаше в ума си всяка реплика на Калин, всяка негова пауза, всеки обвинителен тон. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно разбираше: той и майка му не просто се опитват да я очернят. Те готвеха нещо. Капан. Нещо, което трябваше да я притисне така, че да не може да мръдне.
Отговорът дойде два дни по-късно.
Докато беше на работа, на служебния ѝ телефон звънна непознат номер. Виктория вдигна, а в слушалката се чу дрезгав мъжки глас:
— Виктория Богданова? Обаждаме се от отдел „Събиране на вземания“. Имате просрочие по кредитен договор номер триста двадесет и четири дроб петнадесет. Задължението е две хиляди двеста и четиридесет лева, плюс начислени неустойки. Кога възнамерявате да погасите сумата?
Виктория бавно седна на стола.
— Какъв кредит? Аз не съм теглила никакъв кредит.
— Договорът е на ваше име. Личните данни съвпадат. Дата на сключване — април миналата година. Плащане не е постъпвало вече три месеца. Принудени сме да започнем процедура по събиране.
В слушалката се чу шумолене. После някакъв женски глас на заден план подхвърли: „Кажи ѝ, че ще опишат жилището.“ Веднага след това прозвуча кратък смях.
Виктория би разпознала този смях сред хиляди.
Смееше се Златка Емилова.
Връзката прекъсна с няколко кратки сигнала. Виктория остана дълго така, с телефона в ръка, сякаш парчето пластмаса беше натежало като камък. В ушите ѝ още звънтеше този самодоволен, тържествуващ смях.
Първото, което направи, беше да набере баща си.
Румен Симеонов пристигна след час. Влезе в кухнята, свали якето си и остави стария си телефон върху масата.
— Разказвай отначало. Дума по дума.
Виктория му предаде целия разговор. Когато стигна до момента със смеха на Златка на заден план, лицето на баща ѝ се вкамени. Челюстите му се стегнаха толкова силно, че скулите му побеляха.
— Значи са изтеглили кредит на твое име — каза той тихо. — Без да знаеш. И сега се опитват да те накарат да платиш.
— Татко, не съм вземала никакви кредити. Кълна ти се.
— Знам, че не си. Точно затова утре сутрин отиваме при Силвия. Адвокатката.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади визитна картичка и я сложи пред нея. На белия правоъгълник с черни букви пишеше: „Силвия Радославова. Семейно право. Граждански спорове.“
Виктория вдигна поглед към него.
— Ти вече си говорил с нея?
— Да. Преди два дни. Още тогава разбрах, че Калин няма да се откаже просто така. Тя каза да събереш всичко, което имаш. Лична карта, удостоверение за граждански брак, договора за дарение на колата, банкови извлечения. Всеки документ, който пазиш вкъщи.
Виктория само кимна.
Останаха двамата в кухнята. Пиеха чай, който отдавна беше изстинал, и мълчаха. Навън дъждът се усили. Капките барабаняха по перваза, сякаш някой нервно почукваше с пръсти по стъкло.
На следващата сутрин Виктория Богданова и Румен Симеонов спряха пред кантората на Силвия Радославова. Офисът се намираше на втория етаж в стара тухлена сграда. Стълбището беше тясно, с изтъркани стъпала, а в коридора миришеше на кафе, хартия и мастило.
Адвокатката ги посрещна на прага. Беше висока жена около четиридесетте, облечена в строг сив костюм. Косата ѝ беше късо подстригана, а погледът — остър, наблюдателен, от онези, които сякаш виждат повече, отколкото човек е готов да покаже.
— Заповядайте, седнете — каза тя и посочи два стола пред бюрото си. — Румен Симеонов вече ми разказа накратко. Колата е била взета без съгласие. Съпругът ви е напуснал. Свекърва ви ви злепоставя публично в социалните мрежи. А сега се появява и кредит, който вие, Виктория, твърдите, че не сте теглили. Нека започнем подред. Кога точно ви се обадиха от така нареченото събиране на вземания?
Виктория описа разговора възможно най-подробно. Силвия Радославова записваше в бележник, като от време на време повдигаше очи към нея.
— Номерът запази ли се в телефона ви?
Виктория отвори списъка с последните обаждания и продиктува цифрите. Адвокатката ги въведе в своя телефон и натисна бутона за позвъняване. След няколко сигнала някой вдигна.
— Ало? — обади се същият дрезгав мъжки глас.
— Казвам се Силвия Радославова, адвокат на Виктория Богданова — произнесе тя равномерно. — С кого разговарям?
От другата страна се чу шум, сякаш мъжът премести телефона от едното ухо на другото. Гласът му вече звучеше по-малко самоуверено.
— А вие… по какъв въпрос се обаждате?
— По повод кредитен договор номер триста двадесет и четири дроб петнадесет. Моля да посочите пълното наименование на вашата организация, юридическия ѝ адрес и регистрацията, въз основа на която извършвате дейност по събиране на вземания.
Последва пауза.
После мъжът измърмори нещо неясно, което не приличаше нито на име на фирма, нито на адрес, и затвори.
Силвия Радославова остави телефона върху бюрото и погледна спокойно Виктория.
— Това не са колектори. Най-вероятно е подставено лице. Някой познат на свекърва ви, когото са помолили да ви уплаши и да ви притисне. Истинска фирма за събиране на вземания е длъжна да се представи, да назове дружеството, от чието име действа, и да ви уведоми дали разговорът се записва.
Виктория издиша с облекчение, но адвокатката веднага вдигна показалец.
— Това обаче не означава, че кредитът не съществува. Калин Богданов и Златка Емилова може да са използвали копие от личните ви документи, за да изтеглят заем, включително през небанкова финансова институция. За съжаление подобни случаи не са рядкост. Ще проверим.
Тя придърпа клавиатурата към себе си и започна да пише. Пръстите ѝ се движеха бързо и уверено. След няколко минути обърна монитора към Виктория.
— С ваше писмено съгласие направих справка в кредитния регистър. Вижте тук. Имате просрочие. Само че не е едно.
Виктория се наведе към екрана. За миг ѝ се стори, че подът изчезва под краката ѝ.
На монитора се виждаха три реда.
Първият беше потребителски кредит за две хиляди двеста и четиридесет лева, сключен през април миналата година. Вторият — бърз заем за осемстотин лева, взет през юли. Третият — кредитна карта с лимит хиляда лева, активирана през септември.
— Аз не съм вземала нищо от това — прошепна Виктория едва чуто.
Румен Симеонов се приведе напред и впи поглед в екрана.
— Това дело на Калин ли е?
— Нека първо установим фактите — спря го Силвия Радославова, като вдигна длан. — Не бива да избързваме с обвинения, преди да имаме доказателства. Но датите са важни. И трите договора са сключени в периода, когато вече сте били в брак. А според размера и характера на сумите не изглежда парите да са използвани за общи семейни нужди. Виктория, помислете внимателно. През последната година забелязахте ли по-големи покупки при Калин или при майка му?
Виктория се замисли.
И изведнъж споменът я удари като ток.
— През април той и майка му ходиха на море. Казаха, че Златка била спестявала от пенсията си. През юли Калин си купи нов лаптоп и обясни, че получил бонус в работата. А през септември при Златка се появи нова пералня. Тя дори се хвалеше пред съседките.
Силвия Радославова записа всяка дума. После се облегна назад в стола си.
— Ето ви възможен мотив. Пари за почивка, техника и домакински уред. А задълженията — на ваше име. Кажете ми още нещо. Спомняте ли си къде беше личната ви карта през април миналата година?
Виктория затвори очи.
Спомни си.
Тогава Калин беше поискал документа ѝ. Казал, че му трябва копие за някакви служебни книжа. Тя не беше разпитвала. Просто му го беше дала.
— Беше у Калин — каза тя бавно. — Обясни ми, че в работата му искали копие от личната карта на съпругата за застраховка.
Силвия Радославова кимна така, сякаш точно този отговор беше очаквала.
— Класическа схема. Най-вероятно подписите по договорите са подправени. Това може да бъде установено с графологична експертиза. Ако се потвърди, действията на Калин Богданов и евентуално на майка му попадат в хипотезата на измама по Наказателния кодекс.
В кабинета настъпи тежка тишина. Първи я наруши Румен Симеонов.
— Какво трябва да направим, за да започнем?
— Подаваме сигнал в полицията. Отделно завеждаме дело за обявяване на кредитните договори за недействителни. Успоредно с това ще претендираме обезщетение за неимуществени вреди и възстановяване на всички направени разходи. Но преди да предприемем каквото и да било, Виктория, трябва да ви попитам нещо много важно.
Адвокатката остави химикалката и я погледна право в очите.
— Готова ли сте да стигнете докрай? Защото след тази стъпка връщане назад няма да има. Щом Калин Богданов и Златка Емилова разберат, че сте подали сигнал, ще започнат да се защитават. И най-вероятно ще ударят още по-силно.
Виктория Богданова бавно вдигна поглед.