Камелия Вълкова беше купила този апартамент почти сама. Не че си водеше сметки нарочно или после го натякваше — просто така се беше стекъл животът. По онова време Иван Мартинов тъкмо беше започнал нова работа, доходите му бяха скромни, а по-голямата част от първоначалната вноска се падна на нея. От личните си спестявания Камелия даде около 14 600 лв. — сума, която беше събирала цели четири години, докато работеше като старши счетоводител в строителна фирма. Иван успя да добави приблизително 1 600 лв. Жилищният кредит беше изтеглен на името и на двамата, но месечните вноски — по около 420 лв. — на практика излизаха основно от нейния бюджет. Нейната заплата беше постоянна, докато при съпруга ѝ имаше месеци, в които парите едва стигаха дори за храна. На документи апартаментът принадлежеше и на двамата, но дълбоко в себе си Камелия винаги го усещаше като свой. Не от алчност. Просто фактите бяха такива.
Пенка Асенова се настани в ежедневието им почти веднага след сватбата. По-точно, тя никога не беше изчезвала от живота на Иван, но преди това присъствието ѝ засягаше само него. След брака вече започна да засяга и Камелия. Ключове от жилището свекървата имаше още от самото начало. Иван ѝ ги беше дал дори преди да се нанесат — „за всеки случай“, както обясни тогава. Никой не знаел какво може да стане. Може да протече тръба, докато двамата са на работа.
— Майка ми живее наблизо — казваше той. — Десет минути пеша. Удобно е.
Камелия тогава не възрази. В първите месеци тя изобщо често премълчаваше. Наблюдаваше, опитваше се да свикне, стараеше се да не превръща в спор нещо, което може би не беше замислено като нападение. Може би Пенка Асенова просто беше такъв човек — неспокойна, прекалено грижовна, неспособна да пусне сина си да живее самостоятелно. Случва се, убеждаваше се Камелия. Реши да прояви търпение.
Посещенията на Пенка Асенова нямаха определен час. Понякога се появяваше в седем и половина сутринта, когато Камелия още не беше успяла дори да се измие. Друг път идваше по обед, докато снаха ѝ работеше от вкъщи. Имаше и вечери, в които се появяваше без телефонно обаждане, без предупреждение — просто ключалката щракваше и от антрето се чуваше гласът ѝ:
— Аз съм, не се стряскайте.
Камелия се стряскаше всеки път.
Свекърва ѝ никога не идваше просто да поседи, да изпие чай или да си поговорят. Всяко нейно влизане в апартамента приличаше на проверка. Обикаляше стая след стая, отваряше кухненските шкафове, надничаше в хладилника, разместваше тенджерите според собственото си разбиране за ред. Веднъж изхвърли половин килограм елда, защото реши, че е стара. Камелия я беше купила само три дни по-рано. Друг път премести всички хавлии от банята в друг шкаф — единствено защото според нея там им било „по-правилното“ място.
След всяка подобна визита Пенка Асенова звънеше на Иван. Камелия не чуваше разговорите от начало до край, но съдържанието им ставаше ясно по лицето, с което съпругът ѝ се прибираше.
— Мама каза, че не си избърсала котлона след готвене.
— Мама каза, че в банята пак имало разхвърляни дрехи.
— Мама каза, че изобщо не умееш да подреждаш пространството.
Камелия го гледаше и в главата ѝ се въртеше само едно: той чува ли се какво говори? Разбира ли изобщо как звучи това?
— Иване — каза му веднъж съвсем спокойно, — не искам майка ти да идва без да се обади. Не ми е удобно. Неприятно ми е. Искам в собствения си дом да се чувствам спокойна и защитена.
Иван въздъхна така, сякаш му се налагаше да обяснява нещо очевидно на малко дете.
— Каме, това е майка ми. Тя не го прави от лошо. Просто иска да помогне. Потърпи още малко — ще се успокои.
Но майка му не се успокои.
Мина една година, после още една. Посещенията не оредяха. Забележките не спряха. Камелия се научи външно да реагира сдържано — без да отвръща рязко, без да повишава тон, — но вътре в нея нещо бавно се променяше. Всяка сутрин, щом отвореше очи, за миг задържаше дъха си с един и същ въпрос: дали днес Пенка Асенова пак ще дойде? Всеки път, когато се прибираше, напрежението я посрещаше още преди да отключи.