Тя отлично разбираше, че с човек, свикнал да живее за сметка на чужди сили, пари и търпение, докато едновременно играе ролята на господар, не бива да се действа под напора на гняв.
Още през пролетта беше отишла при адвокат. Не за да размахва после заплахи като украшение в спор, а за да знае съвсем точно кое е нейно право и кое е само удобна семейна легенда. Деца нямаха. Апартаментът беше неин. Почти нищо значимо не беше останало като общо имущество, за което да си струва човек да воюва: Георги отдавна беше продал техниката си и по-скъпите си вещи, оправдавайки се с „временни затруднения“. Колата Елена беше купила преди брака и документите бяха на нейно име. Ако Георги откажеше да се разделят спокойно, разводът щеше да мине през съда. И тя беше готова за това.
— Ти си болна — изсъска той през зъби.
— Не. Просто пак се опитваш да ме обидиш, защото нямаш друг довод.
Той направи крачка към нея. Елена не се отдръпна. Само взе телефона от масата и го остави до себе си с екрана нагоре.
— Георги, не върши глупости. В този вход всичко се чува. Съседите са си у дома. Ако започнеш да чупиш мебели или да ме дърпаш за ръцете, няма да изяснявам нищо без свидетели.
Той замръзна. Погледът му трескаво обходи стаята: папката, телефона, затворената врата, тишината след тръгването на гостите. За първи път обстановката не приличаше на познатата им игра, в която той натиска, а Елена изглажда ръбовете.
— Ти ме предаде — каза той.
Елена дори не мигна.
— Не. Спрях да те нося на гърба си — и в къщата, и в живота.
— Аз съм ти съпруг.
— Все още. Но не съм твоя собственост.
Георги отново се отпусна в креслото, ала вече не се беше разлял самодоволно в него. Седеше тежко, скован, и я гледаше с чиста омраза.
— И какво си въобразяваш? Че сега ще си взема сака и ще изляза?
— Мисля, че първо ще се опиташ да ме накараш да те съжаля. После ще започнеш да заплашваш. След това ще предложиш утре да говорим спокойно. А ако се съглася, на сутринта ще се държиш така, сякаш нищо не е станало. Затова — не. Тази вечер си тръгваш.
Той я изгледа с неподправено изумление. Не защото думите бяха нечувани, а защото внезапно осъзна: тя вече беше провела този разговор. Без него. Предварително. В ума си. Стъпка по стъпка.
— Никъде няма да ходя — отсече той.
Елена кимна, сякаш точно този отговор беше очаквала.
— Тогава се обаждам в полицията и съобщавам, че в моя апартамент има човек, който отказва да напусне, държи се агресивно и ме кара да се страхувам от конфликт.
— Няма да посмееш.
Тя докосна екрана.
Георги скочи на крака.
— Чакай!
— Решавай бързо.
Лицето му се изкриви. Искаше да запази маската на победител, но изборът му се беше свил до нищо. Да започне разправия при вероятно обаждане в полицията — не смееше. Да си тръгне доброволно — значеше да признае, че е изгубил. Георги се люшкаше между старата си наглост и новия, внезапно появил се страх.
— Дай поне да си събера нещата — хвърли той.
— Събирай.
Елена го последва до спалнята, но не прекрачи прага. Застана на вратата. Георги дръпна рязко гардероба и започна да тъпче тениски в спортния сак. На няколко пъти нарочно изпусна дрехи на пода, като чакаше тя да реагира. Елена мълчеше. Тогава той отвори чекмеджето на скрина.
— Къде са ми документите?
— В синята папка, на втория рафт. Не съм ги пипала.
Той я намери и я напъха в сака. После се обърна:
— Пари ще ми дадеш ли?
Елена го погледна така, че той сам усети колко жалко прозвуча въпросът му след всичко, което беше изрекъл.
— Не.
— Значи ме изхвърляш без стотинка?
— Ти си зрял мъж, който пред приятели нарече жена си тъпа овца. Докажи най-напред на себе си, че не зависиш от нея.
Устните му трепнаха, но той се овладя. Извади от нощното шкафче зарядно, самобръсначка, няколко чифта чорапи, паспорта си. После посегна към кутията с часовниците.
— Това е мое.
— Аз ти подарих този часовник. Вземи го. Не ми трябва.
Той очевидно очакваше спор. Искаше да се закачи поне за нещо. Но Елена нямаше намерение да се бори за предмети без значение. Сметката ѝ беше проста: Георги да излезе от апартамента възможно най-бързо, а не да я въвлича в дребни, лепкави скандали.
След двайсетина минути сакът беше натъпкан. Георги излезе в коридора, обу се и спря до входната врата.
— Ключовете — каза Елена.
Той се ухили криво.
— Много ти се иска.
Елена отново взе телефона.
— Георги.
— Вземай си проклетите ключове и се задави с тях.
Той изтръгна връзката от джоба си и я запрати върху шкафчето. Елена не я взе веднага. Първо провери: ключът за горната брава, за долната, за пощенската кутия. Всичко беше там.
— Утре ще извикам ключар и ще сменя бравите — каза тя. — Не защото ми трябва разрешение от някого. А защото не знам дали не си правил копия.
— Значи вече ме имаш за крадец?
— Имам те за човек, който след като унижи жена си пред всички, поиска от нея пари за път. Така че доверието приключи.
Георги отвори вратата с рязко движение.
— Ти още ще допълзиш обратно. Ще видим колко време ще издържиш без мен.
Елена го погледна спокойно.
— Георги, през последните години проверявахме точно обратното.
Той изхвърча на стълбищната площадка. Вратата се затвори зад него. Елена превъртя ключа, опря длан в хладната ѝ повърхност и остана така няколко секунди. Не трепереше, не плачеше, не обикаляше безцелно из жилището. Тялото ѝ едва сега започваше да догонва случилото се: пръстите ѝ натежаха, раменете ѝ сякаш се напълниха с олово, а в устата ѝ се появи сух метален вкус. Отиде в кухнята, наля си вода и я изпи на малки глътки.
После отвори прозореца по-широко. Летният въздух нахлу вътре заедно с шума на колите, мириса на нагорещен асфалт и далечния лай на куче.
Елена огледа дневната. По масата стояха чинии, чаши, нарязани зеленчуци, недокоснато грозде, салфетки. Само преди час всичко това беше декор за семеен вечерен уют. Сега приличаше на място, където най-после е приключила една прекалено дълго влачена грешка.
Не започна веднага да разтребва. Най-напред снима масата и папката с документите.