— Нарече ме тъпа овца пред приятелите ни? Да ти припомня ли с чии пари живеем през последните години? — попита Елена съвсем спокойно.
В хола тишината падна изведнъж. Само допреди минута вечерта изглеждаше като всяка друга лятна сбирка: отворен прозорец, шум от двора, чинии с мезета по масата, смях, приглушена музика от малка колонка. Георги се беше разположил начело на масата, отпуснат в креслото така, сякаш апартаментът, вечерята и търпението на всички присъстващи му принадлежаха по право.
Преди малко той беше подхвърлил на висок глас, че Елена „пак нищо не разбира“. После, окуражен от вниманието, се беше ухилил и я беше нарекъл тъпа овца. Очакваше обичайното — някой да се засмее, друг да сведе очи, трети да се престори, че не е чул.
Този път обаче никой не се засмя.
Елена не скочи от мястото си, не повиши тон, не тръшна врата. Просто остави вилицата до чинията, избърса пръстите си със салфетка и погледна мъжа си с такава невъзмутимост, че усмивката му започна сама да се стопява.
— Елена, какво ти става? — опита се Георги отново да се ухили. — Нали се шегуваме.
— Не, Георги. Ти се шегуваш. А неудобно е на всички останали.
Иван заби поглед в чинията си. Жена му Мария се стегна и постави длан върху ръба на масата. Тя отдавна не харесваше тези събирания именно заради Георги. Всеки път той избираше момента, в който Елена сервираше, наливаше напитки или носеше нещо от кухнята, и пускаше по неин адрес някоя уж невинна забележка. Първо бяха подмятания за разсеяността ѝ. После — за възрастта. След това — че била „прекалено сериозна“. Сега вече беше стигнал до открита обида.
— Айде стига де — махна с ръка Георги. — Всички разбраха, че не го казвам със злоба.
— И аз го разбрах — отвърна Елена. — Не е злоба. Навик е.
Той се намръщи.
— Какъв навик?
— Да ме унижаваш пред хора, а после да очакваш да се усмихна, за да не ти развалям удобството.
Стаята притихна толкова плътно, че отвън ясно се чу смехът на тийнейджъри от двора. Елена седеше изправена, облечена в лека лятна рокля, с прибрана на опашка коса. По лицето ѝ нямаше нито объркване, нито обида. По-скоро внимателна съсредоточеност. Сякаш най-сетне беше получила потвърждение за нещо, което отдавна беше преценявала наум.
Георги още не осъзнаваше, че вечерта вече не е под негов контрол.
— Реши да ми правиш сцени пред гостите ли? — попита той, снишавайки глас.
— Не. Сцената я направи ти. Аз просто отказах повече да играя ролята на мебел.
По бузата на Иван пробяга нервен тик. Той посегна към чашата си, но не отпи. Мария погледна Елена почти с възхищение. Третият гост, Калин, който обикновено се смееше най-силно на Георгиевите шеги, сега изучаваше края на покривката така старателно, сякаш върху него имаше карта на съкровище.
Елена бавно обърна поглед към гостите.
— Момчета, вечерта приключи. Не заради вас. Просто повече не желая да обслужвам маса, на която ме обиждат.
Мария веднага се изправи.
— Елена, да ти помогна ли да приберем?
— Не. Сама ще реша какво да правя с всичко това.
Думите прозвучаха толкова твърдо, че Мария не настоя. Гостите започнаха неловко да събират нещата си. Георги рязко се изправи в стола.
— Сядайте! — отсече той. — Никой никъде няма да ходи. Сега ще ѝ мине.
Елена премести очи към него.
— Те си тръгват. А след тях ще си тръгнеш и ти.
Фразата падна тежко и точно насред стаята. Георги примигна, сякаш смисълът не стигна веднага до него.
— Какво?
— Чу ме.
— От моя апартамент? — засмя се той нервно. — Ти нещо не си ли се объркала?
Елена стана, отиде до шкафа, отвори горното чекмедже и извади прозрачна папка. Не я хвърли на масата, не я размаха демонстративно. Само я постави спокойно пред себе си.
— Апартаментът е мой. Остана ми от баба ми. Наследството е оформено преди брака ни. Документите са тук. Ти много добре го знаеш, просто обичаш да се правиш, че си забравил.
Иван първи се изправи.
— Георги, ние ще тръгваме.
— Седни — изръмжа онзи.
За пръв път Иван го погледна без никаква усмивка.
— На мен не ми заповядвай. И жена ми не я закачай.
Лицето на Георги почервеня рязко. Явно му се искаше да отвърне грубо, но присъствието на свидетели внезапно започна да му пречи. Гостите се приготвиха набързо. На излизане Мария стисна ръката на Елена и прошепна:
— Обади ми се, ако стане нещо.
— Ще ти се обадя — каза Елена.
Когато вратата се затвори след последния гост, Георги се обърна към жена си с рязко движение.
— Ти съвсем ли откачи? Унижи ме пред всички!
— Справи се сам.
— А ти коя си, че да ме гониш?
Елена извади втори лист от папката и го постави върху останалите документи.
— Човекът, който преди три месеца разбра, че ти не си търсиш работа, а удобен диван. Човекът, който още през май спря да плаща твоите капризи. И човекът, който тази вечер окончателно се убеди, че разговорите с теб нямат смисъл.
Георги се втренчи в нея. По лицето му премина не толкова гняв, колкото бърза сметка. Елена го забеляза веднага. Той винаги правеше така, когато преценяваше откъде може да натисне.
— Няма да изгониш мъжа си посред нощ — каза вече по-меко. — Лято е, жега е, всички сме изнервени. Скарахме се, толкова.
— Не те изхвърлям на улицата. Имаш майка. Имаш брат. Имаш вилата на баща си. Имаш и приятели, пред които току-що се правеше на голям веселяк. Избирай.
— А вещите ми?
— Най-необходимото ще събереш сега. Останалото ще вземеш друг ден, по предварителна уговорка. И в присъствието на свидетели.
Георги избухна в кратък, остър смях.
— Значи си се подготвяла?
— Да.
Тази една-единствена дума го лиши от престорената му увереност по-силно от всякакъв вик.
Елена наистина се беше подготвяла. Не за скандал, а за мига, в който Георги окончателно ще прекрачи границата. Тя не беше търпяла от слабост. Беше наблюдавала. Беше смятала разходите, покривала общите битови дупки, премахвала достъпа му до банковите си карти, прехвърляла плащането на сметките по отделни реквизити, сменяла пароли и държеше важните документи на място, до което той нямаше достъп.