— Ти нарочно ми устрои този разпит, само за да ме унизиш!
— Зададох въпроси, след като ми беше предложено да се разделя със спестяванията си. Това не е разпит, Зоя. Това е най-обикновен здрав разум.
— Ти си ледена.
— Възможно. Но поне няма да остана без пари заради чужди решения.
Зоя грабна чантата си така рязко, сякаш тя беше единственото нещо, което я задържаше да не избухне още по-силно.
— Симеоне, тръгваме!
Момчето се появи почти веднага, притиснало книга под мишница. Спря за миг до вратата, погледна Виолета и промълви тихо:
— Благодаря за ябълките.
— Няма защо.
Маргарита Валентинова се изправи бавно, с усилие. На прага се обърна към сина си.
— Радославе, изпрати ни.
Той не каза нищо, само тръгна след тях към антрето. Виолета остана в кухнята. Нямаше намерение да доиграва тази сцена пред входната врата. След няколко минути се чу щракването на бравата. После Радослав се върна сам.
По лицето му се четяха едновременно твърде много неща: гняв към сестра му, срам пред майка му, раздразнение към жена му и страх, че сега вече ще трябва да отговаря за думите, които беше изрекъл.
— Доволна ли си? — попита той.
Виолета събра листовете от масата.
— Да.
— Разбира се. Нали победи.
— Не съм участвала в състезание. Просто защитих парите си.
— Можеше да го направиш по-меко.
— А ти можеше да не обещаваш спестяванията ми, без да ме попиташ.
Радослав седна срещу нея и преплете пръсти.
— Не знаех за Велизар Пиринки.
— Но знаеше за сметката ми.
Той сведе очи.
— Мислех, че ще ме разбереш.
— Не. Мислеше, че ако трима души ми се нахвърлите наведнъж, ще отстъпя.
Радослав замълча. Виолета виждаше как търси подходящата фраза, която да върне разговора към по-безопасна територия. Само че такава територия вече не беше останала.
— Радославе — каза тя спокойно, — това не е първият опит на твоето семейство да се разпорежда с моите ресурси. Просто преди ставаше дума за уикенди, пътувания, подаръци, дребни услуги, помощ тук-там. Сега вече стигнахме до пари. Следващото ще бъде жилището.
— Не преувеличавай.
— Не преувеличавам. Правя прогноза.
— Никой не посяга на апартамента ти.
— Днес — не. Утре Зоя ще се скара с Велизар Пиринки и ще обяви, че с детето няма къде да отиде. Маргарита Валентинова ще предложи да ги приютим „само временно“. Ти ще кажеш, че едно дете не може да бъде оставено без покрив. А когато откажа, отново ще ме изкарат безсърдечна.
Той рязко вдигна глава. Именно това движение го издаде. Виолета присви очи.
— Вече сте го обсъждали?
— Не.
— Радославе.
Той отмести поглед.
— Майка каза… че ако нещата с апартамента на Зоя не се получат, можело да се помисли за вариант.
Виолета се засмя тихо. Не весело. Кратко, сухо, почти без звук.
— Ето. Сега разговорът най-после стана честен.
— Това беше само предположение!
— Сестра ти няма да живее в моя апартамент. Нито временно, нито до есента, нито докато си решава проблемите с Велизар Пиринки. Каквото и да си обещал на майка си.
— Говориш така, сякаш съм ти враг.
— Днес ти дойде при мен като представител на чужди интереси. Не като съпруг.
Тези думи го накараха да трепне, но този път не възрази.
Нощта мина тежко. Радослав отиде да спи в стаята, а Виолета остана в кухнята с лаптопа. Не плака, не изпраща дълги съобщения на приятелки, не търси в интернет съвети как се разговаря с мъж, който не разбира граници. Отвори банковото приложение, провери настройките за достъп, смени паролите и премахна всички запаметени устройства. После извади папката с документите за апартамента и я прибра в друг шкаф, под ключ.
На сутринта Радослав беше необичайно тих. Вареше кафе, движеше се предпазливо, сякаш жилището вече не беше негов дом, а чуждо място, в което трябва да внимава къде стъпва. Виолета се приготви за работа, сложи документите в чантата си и на излизане каза:
— Довечера ще вземеш от майка си резервния ми ключ.
Той се намръщи.
— Какъв ключ?
— Онзи, който си ѝ оставил за всеки случай, ако заминем някъде.
— Това беше отдавна.
— Точно затова днес ще го върнеш.
— Виолета, за какво е нужно?
— Защото не желая хора, които обсъждат кой може да се нанесе в моя апартамент, да разполагат с ключ от него.
Радослав отвори уста, но не каза нищо. Вечерта ключът лежеше върху масата. Виолета провери ключодържателя, прибра го безмълвно в чекмеджето и се обади на ключар за следващия ден. Не защото се страхуваше. А защото доверието не се поправя с обещания. Бравите се сменят с ръце.
Ключарят дойде в събота сутринта. Радослав стоеше в антрето, мрачен като небе пред буря.
— Сериозно ли го правиш?
— Да.
— Нали донесох ключа.
— Донесе един. Не знам дали не са правени копия.
— Майка ми не е крадла.
— Не съм казала това. Казвам, че искам да влизам спокойно в собствения си дом.
Ключарят работеше бързо. От входа нахлуваше летен въздух, примесен с миризма на нагорещен прах и метал. Когато новата брава щракна за първи път, Виолета не почувства облекчение, а равномерно, спокойно удовлетворение. Така се чувства човек, когато затваря излишен достъп не само до жилището си, а и до собствения си живот.
Седмица по-късно Зоя отново се появи на хоризонта. Този път не беше сама. Беше с Велизар Пиринки.
Дойдоха без предупреждение в неделя следобед, точно когато Виолета поливаше цветята на перваза, а Радослав подреждаше изпраните си дрехи. Звънецът иззвъня настойчиво. Виолета погледна през шпионката и видя зълва си. До нея стоеше висок мъж с бяла тениска и слънчеви очила, вдигнати върху главата.
— Отвори — обади се Радослав от стаята.
— При мен ли идват, или при теб?
Той се приближи, надникна през шпионката и лицето му се помрачи.
— Зоя е.
— Тогава говори с нея в коридора.
— Виолета…
— Аз не съм ги канила.
Радослав отвори вратата, но остави веригата. Зоя веднага се опита да надникне навътре.
— Трябва да поговорим.
— Ще изляза — каза Радослав.
— Не, нека и Виолета чуе — намеси се Велизар Пиринки. Гласът му беше мек, дори прекалено мек. — Все пак сме зрели хора.
Виолета пристъпи към вратата.
— Зрелите хора първо се уговарят, преди да отидат на гости.
Велизар Пиринки се усмихна.
— Вие сте много принципна.
— Удобна дума, когато не ви се получава да кажете „неуправляема“.
Зоя пламна.
— Трябват ни пет минути.
— Говорете.
— Тук ли? — учуди се Велизар Пиринки.
— Точно тук.
Той свали очилата от главата си и ги закачи на яката на тениската.
— Получи се неловка ситуация. Документите наистина бяха на мое име, но това е временно. Ние със Зоя планираме общ живот. Тя искаше сигурност.
— За моя сметка.
— Не за ваша. Семейството можеше да помогне.
— Семейството вече провери джобовете си. Оказа се, че в тях има много думи и твърде малко готовност.
Велизар Пиринки леко присви очи. Усмивката му изтъня.
— Оценявате хората прекалено остро.
— Не оценявам хората. Оценявам схемата.
Радослав стоеше до нея и мълчеше. Виолета виждаше колко му е неприятно. Но сега той не бързаше да защитава сестра си.
— Добре — каза Велизар Пиринки. — Тогава предлагам друг вариант. Можете да дадете парите не на Зоя, а на мен. Срещу разписка.
Виолета не отговори веднага. Първо погледна Зоя. После Радослав. Накрая отново спря очи върху Велизар Пиринки.
— На вас?
— Да. Готов съм да напиша разписка.
— А обезпечение?
— Какво обезпечение?
— Обикновено. Гаранция, че сумата ще бъде върната. Имате ли имущество?
Велизар Пиринки вече не се усмихваше.
— Разбирате, че не съм дошъл в банка.
— Именно затова ми е особено интересно защо смятате, че трябва да получите пари.
Зоя пристъпи напред.
— Виолета, стига си се правела на следовател!
— Зоя, доведохте до вратата ми мъж, който предлага да вземе моите спестявания на свое име. Повярвай ми, все още съм много учтива.
Велизар Пиринки се изсмя кратко.
— Ясно. С вас няма смисъл.
— Най-после сме на едно мнение.
Виолета затвори вратата, без да я тръшка. Просто освободи веригата, завъртя ключа и се отдръпна.
Радослав стоеше в антрето с каменно лице.
— Не знаех, че ще дойдат.
— Вярвам ти.
— Наистина.
— Казах, че ти вярвам.
Той я погледна по-внимателно. За първи път от няколко дни в погледа му се появи нещо, което приличаше на уважение, примесено с досада.
— Ти веднага ли разбра, че има нещо нередно?
— Разбрах, че когато хората бързат с парите и натискат върху чувството за вина, те нямат нужда от помощ. Искат достъп.
— А аз не го разбрах.
— Не пожела да го разбереш. Разликата е голяма.
След посещението на Велизар Пиринки всичко се размести. Маргарита Валентинова се обади на сина си вечерта и разговорът продължи дълго. Виолета не подслушваше до вратата, но гласът на свекърва ѝ се чуваше дори от стаята. Тя обвиняваше Виолета в студенина, Зоя — в потайност, Велизар Пиринки — в наглост, а Радослав — в слабост. Накрая гласът ѝ се пречупи и тя заплака от изтощение. Когато Радослав се върна в кухнята, изглеждаше посивял.
— Мама каза, че Зоя въпреки всичко иска да бъде с него.
— Това е нейният избор.
— Велизар Пиринки е съмнителен.
— Да.
— Трябва някак да я спрем.
— Не с пари.
Радослав седна тежко.
— Не знам как да говоря с нея.
— Като с възрастен човек. Без да я спасяваш, без да плащаш вместо нея, без да я прикриваш. Казваш ѝ: щом искаш — направи го, но със свои средства и на свой риск.
Той дълго гледа в масата.
— Аз не умея така.
— Научи се. Иначе семейството ти винаги ще те води до момента, в който обещаваш чуждото.
Тази фраза го засегна по-силно от всеки скандал. Той не каза нищо.