— Не вземам чужди неща — отвърна Симеон съвсем сериозно.
Виолета задържа поглед върху него за миг.
— Това е хубаво качество.
Зоя се престори, че не е чула.
Когато всички се настаниха около кухненската маса, Маргарита Валентинова не изгуби нито секунда и веднага пое разговора в свои ръце.
— Виолета, не сме дошли като врагове. Искаме просто да поговорим нормално. Зоя наистина има нужда от подкрепа. Жилището е хубаво, кварталът е приличен. Такъв шанс не бива да се изпуска.
— Съгласна съм — каза Виолета.
Радослав издиша облекчено, сякаш някой бе свалил тежест от гърдите му.
— Ето, виждате ли — оживи се свекърва ѝ. — Значи разбираш за какво става дума.
— Разбирам, че на Зоя ѝ трябва апартамент. Само не разбирам защо точно аз трябва да го платя.
Зоя сложи длан върху масата.
— Никой не казва, че трябва да си само ти.
— Чудесно. Тогава да започнем с разпределението.
Виолета побутна листовете към всеки от тях.
— Напишете колко лично вие сте готови да дадете. Не обещания от типа „после ще видим“, не „семейството ще помогне“, не празни приказки, а конкретна сума от собствени средства. След това ще преценим дали изобщо е нужна моята помощ.
Мълчанието падна над кухнята внезапно, сякаш някой бе угасил лампата.
Първа се намръщи Маргарита Валентинова.
— Какъв е този цирк?
— Финансова яснота.
— В нашето семейство така не се прави.
— Именно затова сте дошли за моите пари.
Радослав хвърли към жена си предупредителен поглед.
— Виолета, недей.
— Трябва, Радо. Нали ти настояваше да говорим всички заедно.
Зоя взе химикалката, завъртя я между пръстите си, но не написа нищо.
— Аз купувам жилището. Всичко, което имам, ще отиде там.
— Значи твоят принос са задълженията по кредита — спокойно отбеляза Виолета. — Това е логично. Маргарита Валентинова?
Свекърва ѝ се изпъна на стола.
— Аз съм майка. Цял живот съм помагала на децата си.
— Сега не обсъждаме миналото, а първоначалната вноска.
— Нямам свободни пари.
— Ясно. Радослав?
Той извърна очи към прозореца.
— Мога после да добавям по малко.
— „После“ не е първоначална вноска. Колко можеш да дадеш сега?
Мълчанието му продължи твърде дълго.
Виолета кимна, сякаш беше получила точно отговора, който очакваше.
— Значи задължителната семейна помощ изглежда така: Зоя взема апартамент, Маргарита Валентинова оказва морална подкрепа, Радослав обещава, а Виолета превежда парите.
— Нарочно ни унижаваш! — избухна Зоя.
— Не. Просто махнах опаковката от молбата ви.
Маргарита Валентинова рязко се надигна.
— Радослав, чуваш ли как говори с твоето семейство?
Виолета обърна глава към мъжа си.
— Да, Радо. Чуваш ли? Говоря с твоето семейство точно след като твоето семейство реши да разполага с моите спестявания без моето съгласие.
Радослав прокара длан по лицето си.
— Виолета, може ли без представления?
— Може. Тогава отговори направо. Готов ли си да изтеглиш заем на свое име, за да помогнеш на Зоя?
— Какъв заем пък сега?
— Такъв, който отговаря на убеждението ти, че помощта е задължителна. Щом някой приема задължение, то трябва да стои на негово име.
Радослав се запъна.
— Ние сме семейство. Не може всичко да се мери с разписки.
— Може. Особено когато става дума за голяма сума.
Зоя се изсмя остро.
— Каква разписка между близки хора?
— Най-обикновена. Дават се пари — пише се разписка. Условията за връщане — писмено. Сроковете — писмено. Подписите — задължително.
— Няма да се унижавам с разписки!
— Тогава и аз няма да се унижавам с превод.
Лицето на Маргарита Валентинова почервеня. Пръстите ѝ стиснаха ръба на чантата.
— Значи така. Симеон да живее по квартири, а ти да си седиш върху купчина пари?
Вратата на стаята тихо изскърца. Симеон се показа в коридора, но застина, щом чу името си. Виолета го забеляза веднага. Зоя — не. Тя беше прекалено погълната от собственото си възмущение.
— Не използвайте детето като лост — каза студено Виолета. — Особено когато е тук и ви чува.
Зоя се обърна рязко и видя сина си. По лицето ѝ премина раздразнение.
— Симеоне, върни се в стаята.
— Мамо, исках вода.
— После.
— Нека си вземе сега — намеси се Виолета.
Момчето влезе в кухнята, наля си вода от каната, хвана чашата с две ръце и бързо се прибра обратно. Възрастните мълчаха, докато вратата след него не се затвори.
— Да продължим — каза Виолета. — Зоя, имате ли одобрен ипотечен кредит?
— Имаме.
— Договор за резервация на апартамента?
— Имаме.
— Покажете го.
Зоя премигна.
— Защо?
— За да разбера на кого и за какво се очаква да преведа пари.
— Не съм длъжна да ти показвам нищо.
— И аз не съм длъжна да превеждам нищо.
Радослав започна нервно да почуква с пръсти по масата.
— Виолета, защо се хващаш за всяка подробност? Апартаментът съществува.
— Радвам се. Документите ще ги видя ли?
Зоя извади телефона си, отвори галерията и неохотно го протегна към Виолета. Тя обаче не посегна да го вземе.
— Оставете го на масата.
Зоя завъртя очи, но го остави. На екрана се виждаше снимка на договор за резервация. Виолета се наведе и внимателно прочете първите редове. После ги прочете още веднъж. Изражението ѝ не се промени, но погледът ѝ стана по-остър.
— Любопитно.
— Какво пак? — раздразнено попита Радослав.
— Купувачът не е Зоя.
Зоя рязко посегна към телефона, но Виолета сложи длан до него.
— Няма нужда да се изнервяте толкова. Вече го видях.
Маргарита Валентинова сви вежди.
— Как така не е Зоя?
Радослав се наведе над екрана. В договора наистина беше изписано друго име: Велизар Пиринки.
— Зоя, кой е този? — попита той.
Зълва ѝ стисна устни, после веднага извърна глава, сякаш сама се изплаши от реакцията си.
— Бъдещият ми съпруг.
В кухнята отново настъпи тишина. Дори шумът от улицата сякаш се отдръпна някъде далеч.
— Бъдещият? — повтори Маргарита Валентинова.
— Щяхме да ви кажем по-късно.
Радослав се вторачи в сестра си.
— Ти купуваш апартамент на името на Велизар Пиринки?
— Не на негово име! Ще живеем заедно. Просто така е по-удобно да се оформят документите. Той има добра кредитна история, банката одобри по-бързо.
Виолета бавно се изправи.
— Тоест сте дошли да искате моите спестявания за първоначална вноска по жилище, което се оформя на мъж, за чието съществуване чувам за първи път?
Зоя пламна.
— Ти нарочно изкривяваш всичко!
— Не. Чета документа.
Маргарита Валентинова отново се отпусна на стола. За първи път по лицето ѝ не се виждаше театрална обида, а истинско объркване.
— Зоя, защо не ми каза?
— Защото щеше да започнеш! — изпусна се дъщеря ѝ. — Велизар Пиринки е нормален човек. Просто не искаше да се показва пред цялата рода.
— Но моите пари трябваше да се покажат веднага — каза Виолета.
Радослав рязко стана.
— Зоя, ти нормална ли си? Ние мислехме, че жилището ще бъде за теб и Симеон!
— То и ще бъде наше!
— По документи — не — спокойно вметна Виолета. — По документи купувачът е Велизар Пиринки. Ако се скарате, ти ще останеш гостенка в неговия апартамент. А ако вложиш вътре пари на роднини без разписки и без дялове, после ще обясняваш на всички, че любовта е била истинска, само че доказателства няма.
Зоя я изгледа с омраза.
— Ти просто не искаш да помогнеш.
— Не искам да финансирам чужда глупост.
— Как смееш!
— Съвсем спокойно.
Симеон пак надникна от стаята. Този път не поиска нищо. Просто стоеше и гледаше. Виолета забеляза как лицето на Зоя изведнъж се промени: стана ѝ неудобно не пред възрастните, а пред сина ѝ.
— Симеоне, затвори вратата — каза тя уморено.
Момчето я затвори.
Маргарита Валентинова заговори глухо:
— Зоя, Велизар Пиринки знае ли, че искаш пари от нас?
— Разбира се, че знае.
— И не дойде?
— Зает е.
Виолета тихо се усмихна без веселие.
— Изключително удобен мъж. Апартаментът е на негово име, парите са от вас, а той е зает.
Радослав се обърна към жена си. В погледа му вече нямаше предишната увереност. Имаше само гняв, срам и неприятното осъзнаване, че са го използвали толкова лесно, колкото самият той се бе опитал да използва Виолета.
— Защо не ми каза? — попита той сестра си.
— Защото щеше да започнеш да задаваш въпроси.
— А е трябвало!
— Радослав, не ми крещи!
— Не крещя. Опитвам се да разбера как си смятала да вземеш пари от жена ми за апартамента на някакъв Велизар Пиринки!
Зоя се изправи.
— Ето! Значи сега аз съм виновна? А когато ти трябваше да живееш в апартамента на Виолета, не се притесняваше, че използваш чуждо, нали?
Виолета повдигна вежди. Радослав пребледня.
— Какви ги говориш? — попита той тихо.
— Какво? Истината неприятна ли е? Живееш при жена си, но се правиш на глава на семейството!
Маргарита Валентинова удари с длан по масата.
— Млъкнете и двамата!
Но вече беше късно. Разговорът беше навлязъл в място, където думите за помощ, близост и семейство вече не можеха да прикрият истината.
Виолета първа се изправи.
— За днес приключихме.
— Не, не сме приключили! — извика Зоя.