Майката на съпруга ѝ беше сложила камера в кухнята, а Лора я откри случайно, скрита зад кутията за хляб. Малкото черно око гледаше право към масата, на която се хранеха.
Свекърва ѝ бе монтирала камера в кухнята — Лора я намери зад хлебницата. Миниатюрният тъмен обектив беше насочен точно към трапезарната маса.
Първият ѝ порив беше да я грабне, да я откъсне от мястото ѝ и да я запрати в кофата. Но се спря. Щом Пенка наблюдаваше тайно, значи имаше причина. И Лора реши, че трябва да разбере каква.
С Петър живееха в неговия двустаен апартамент. Лора работеше в училище — излизаше сутрин, когато още беше тъмно, и се прибираше чак привечер. Петър беше на работа в завод и обикновено се връщаше малко след нея.
Животът им вървеше спокойно, подредено, почти без сътресения, докато преди няколко месеца при тях не се нанесе Пенка, майката на Петър.
— Само за малко — заяви тя, оставяйки куфара си в коридора. — Докато Мартин си уреди въпроса с жилището.
Мартин, по-малкият ѝ син, беше останал без квартира под наем, защото собственикът я продал. Оттогава той обикалял от приятел на приятел и спял където го приютят.
Още от първия ден Пенка започна да се разпорежда така, сякаш жилището беше нейно. Най-напред подреди съдовете по собствен вкус. После изхвърли фикуса на Лора от перваза, понеже, както каза, „само прах събирал“.
На всяка вечеря намираше за какво да се хване в яденето на снаха си — веднъж било пресолено, друг път месото ѝ се струваше жилаво, трети път салатата не била каквато трябва.
Петър само повтаряше:
— Мама е възрастна жена. Потърпи още малко, скоро ще си тръгне.
Една вечер Лора забеляза как Петър прибира папка с документи за апартамента в кухненския шкаф. Пъхна я зад бурканите с ориз и леща и промърмори нещо от рода на: „Тук поне няма да се изгуби.“
Точно тогава Пенка влезе в кухнята. Постоя до печката, хвърли кратък поглед към шкафа и замълча. Лора не отдаде значение на това, макар че трябваше.
Преди около седмица, по време на вечеря, Пенка съобщи:
— Закачих камера във входа, над нашата врата. Напоследък не е спокойно, човек никога не знае.
Петър ѝ помогна да настрои безжичната връзка, а приложението остана и на неговия телефон. Лора само кимна и скоро забрави за това. Камера във входа — добре, нека има.
Само че тази зад хлебницата беше втора. А за нея Пенка не беше обелила нито дума.