Етап 6. Празното жилище, което не донесе победа
Преместването стана в последния ден на месеца.
Хамалите изнесоха кашоните, дивана, велосипеда на Невена, кухненските столове, пералнята, която Десислава Огнянова и Любомир Велизаров бяха купили със свои пари. В стария апартамент останаха само оголените стени, старият чужд гардероб, печката и тежката миризма на прах.
Надежда Яворова дойде да получи ключовете.
Прекрачи прага, огледа се и застина.
— А хладилникът къде е? — попита тя.
— Наш е. Взехме го.
— А пералнята?
— И тя е наша.
— А диванът от хола?
— Ние сме го купували.
Надежда Яворова влезе в стаята. Помещението изглеждаше почти изоставено. По пода личаха светли правоъгълници там, където преди бяха стояли мебелите. И в този миг Десислава Огнянова сякаш видя жилището такова, каквото е било преди тях — не дом, а просто площ с адрес.
— Вие какво, всичко ли изнесохте? — гласът на Надежда Яворова изведнъж се пречупи.
Любомир Велизаров отговори уморено:
— Мамо, взехме само нашите неща.
— А тук как ще се живее сега?
Десислава Огнянова я погледна спокойно.
— Нали искахте сама да се разпореждате с апартамента.
Лицето на Надежда Яворова побледня.
— Мислех, че поне най-необходимото ще оставите.
— Оставихме всичко, което е ваше.
Даниела Атанасова, дошла заедно с майка си, надникна в кухнята и веднага се намръщи.
— Мамо, аз тук няма да живея. То е празно.
Надежда Яворова рязко се обърна към нея.
— А ти какво очакваше?
— Ами… че ще оставят мебели. И че ремонтът ще е приличен. На мен ми трябва място за ателие, не да се занимавам с ремонти.
Любомир Велизаров тихо се изсмя. Не злобно. По-скоро горчиво.
— Ето я цялата семейна помощ.
Десислава Огнянова остави ключовете на перваза.
— Освободихме жилището, както поискахте.
Етап 7. Вратата към нещо свое
Новият апартамент ги посрещна с миризма на боя и чужд прах, но Невена тичаше от стая в стая така, сякаш беше попаднала в приказка.
— Тази моя ли е? Наистина ли е моя?
— Твоя е — каза Любомир Велизаров. — Само тапетите ще изберем заедно.
Десислава Огнянова седна върху един кашон насред кухнята и внезапно се разплака. Не от тъга. От натрупано напрежение, което най-после намери изход. Любомир Велизаров седна до нея и я прегърна през раменете.
— Вече сме си у дома — каза той.
— С ипотека за двайсет години.
— Но без ултиматуми.
И двамата започнаха едновременно да се смеят и да плачат.
Първите седмици не бяха лесни. Спяха на матрак, хранеха се върху кашони, постоянно търсеха къде е солта, спореха за цвета на пердетата. Но всяка вечер Десислава Огнянова заключваше входната врата със свой ключ и усещаше онова спокойствие, което отдавна беше изчезнало от живота ѝ.
Надежда Яворова първоначално не се обаждаше. После звънна на Любомир Велизаров.
— В апартамента е студено. Прозорците трябва да се сменят.
— Ние сменихме прозорците в спалнята и в детската, мамо. С наши пари. За кухнята и другата стая тогава ти каза, че и така са добре.
— Значи е трябвало да направите всичко докрай!
— Не.
Това кратко „не“ се оказа нова дума за Любомир Велизаров. Трудна за изричане, но необходима.
Надежда Яворова затвори телефона.
Етап 8. Ателие без чужди пари
След два месеца Даниела Атанасова все пак отвори ателие. Не в оживено помещение до пазара, както беше мечтала, а в малко закътано кътче към едно химическо чистене. Парите ѝ ги даде майка ѝ: изтегли част от спестяванията си, продаде стария автомобил на покойния си съпруг и дори взе заем от съседка.
Първия месец Даниела Атанасова изпращаше в семейния чат снимки на табелата и съобщения от доволни клиентки. Втория започна да се оплаква от наема. Третия — от хората, които искали всичко „евтино и веднага“. Четвъртия — от данъците, които „изведнъж се оказали прекалено високи“.
Десислава Огнянова не отговаряше на тези съобщения.
Един ден Любомир Велизаров ѝ показа съобщение от майка си:
„Ако тогава бяхте дали дванайсет хиляди лева, Даниела щеше да може да започне нормално. А сега се мъчи.“
Десислава Огнянова се усмихна без радост.
— Значи пак ние сме виновни.
— Разбира се — каза Любомир Велизаров. — Нали не финансирахме мечта без бизнес план.
Той написа на майка си:
„Мамо, желаем успех на Даниела, но повече няма да обсъждаме нашите пари.“
Отговорът дойде почти веднага:
„Ти ми стана чужд.“
Любомир Велизаров дълго гледа екрана. После изтри съобщението.
— Боли ли? — попита Десислава Огнянова.
— Да. Но преди болеше повече, когато се опитвах да бъда добър за всички, освен за вас.
Тя хвана ръката му и я стисна мълчаливо.