Нищо непосилно. През последните три години се беше справяла сама; щеше да издържи и занапред.
Майка ѝ донесе чиния с нарязано сирене, остави я до нея и не каза нищо. Диана Филипова внезапно осъзна, че отдавна не е усещала такава тишина — тишина без свито очакване. Без напрежението, че всеки момент ще се хлопне врата или ще прозвучи някоя отровна забележка.
В четвъртък Мартин Витошки ѝ изпрати съобщение: „Мама е съгласна да се изнесе. Да се видим и да поговорим.“
Диана прочете редовете два пъти. Думата „съгласна“ я подразни — сякаш Радка Данаилова проявяваше великодушие, а не поправяше бъркотия, която сама беше създала. Но това вече бяха подробности.
Тя отговори кратко: „Добре. Утре вечер. Кафенето на ул. „Витоша“, в седем.“
Неутрално място. Това имаше значение.
Кафенето беше съвсем обикновено — маси край прозореца, тиха музика, мирис на кафе и току-що изпечени кифли. Мартин беше дошъл по-рано. Когато Диана влезе, той вече седеше на една от масите. Изглеждаше изтощен: под очите му имаше тъмни сенки, а якето му беше смачкано.
— Здравей — каза той.
— Здравей.
Тя седна срещу него и поръча на момичето, което се приближи до масата. Мартин мълчеше и мачкаше хартиена салфетка между пръстите си.
— Ще се изнесе този уикенд — проговори най-после. — Аз ще ѝ помогна с багажа.
— Добре.
— Диана… — Той вдигна очи към нея. — Ще се върнеш ли?
Тя го гледаше мълчаливо. Човекът срещу нея беше мъжът, с когото беше живяла четири години. Не беше лош, не наистина. Просто беше удобен. Удобен за всички — освен за нея.
— Мисля по въпроса — отвърна честно.
— Това не е „да“.
— Но не е и „не“.
Той кимна бавно. Прие думите ѝ. И това беше нещо ново. Преди би започнал да я убеждава, да я притиска със съжаление, или направо от масата да звънне на майка си за съвет.
Донесоха кафето. Навън по улицата минаваха коли, а на съседната маса някаква компания се смееше.
— Не знаех, че ти е било толкова тежко — каза Мартин тихо.
— Знаеше — поправи го Диана, без гняв. — Просто ти беше по-удобно да не го забелязваш.
Той не възрази. И това също беше ново.
Диана отпи от кафето и погледна през прозореца. В главата ѝ вече се въртеше друга мисъл — не тревожна, а почти делова. Трябваше да провери дали в апартамента няма нещо, за което тя не знае. В разговора с Радка Данаилова една фраза беше заседнала като трън: „по човешки това е неговият апартамент“. Прекалено уверено прозвуча, за да е просто случайно изтървана реплика.
Прекалено.
В петък вечер Диана отиде до блока — не за да влиза, а само да види. Паркира отсреща и остана в колата около десет минути. Прозорците светеха. Зад пердето преминаваше сянка — Радка Данаилова се движеше из стаята.
Диана извади телефона си и набра познат юрист — Александър Огнянов. Бяха учили заедно в университета и понякога се чуваха по работа.
— Сашо, имам един въпрос. Ако апартаментът е записан на един собственик, ипотеката също е на негово име, а първоначалната вноска е внесена от него — може ли друг човек да претендира за дял?
От другата страна настъпи кратка пауза.
— По време на брак ли е купен?
— Да. Но съпругът не е плащал. Изобщо.
— Имаш ли доказателства? Разписки, банкови извлечения?
— Разписки за три години. Всичко е на мое име.
— Тогава при евентуална подялба може доста убедително да се докаже, че имотът е придобит с лични средства. Особено ако и първоначалната вноска не е от него. Защо питаш, накъде вървят нещата?
— Засега наникъде — каза Диана. — Просто искам да съм наясно как стоят нещата.
— Ясно — в гласа му се усети усмивка. — Разбираш ги правилно. Само пази документите.
— При мен са.
Съботата започна със съобщение от Мартин: „Ела към дванайсет. Мама си събира багажа.“
Диана пристигна в дванайсет и половина. Мартин отвори вратата и изглеждаше така, сякаш не беше мигнал цяла нощ. От стаята се чуваше тропане — очевидно местеха нещо тежко.
В антрето имаше голям кариран сак и още две чанти. Диана ги огледа, без да каже нищо.
— Събрала е основните неща — обясни Мартин тихо. — Останалото ще вземе после.
— Кога после?
— Диана…
— Само питам.
Радка Данаилова излезе от стаята с поредната чанта — тъмносиня, натъпкана до пръсване. Щом видя Диана, спря на място.
Няколко секунди двете се гледаха право в очите. После свекървата изсумтя и отмести поглед.
— Значи се появи.
— Появих се — потвърди Диана спокойно.
— Радвай се. Постигна си своето.
Диана не отвърна. Влезе в кухнята и сложи чайника. От коридора чуваше как Мартин говори нещо на майка си с приглушен глас, а тя му отговаряше рязко и раздразнено.
Кухнята изглеждаше така, сякаш никой не беше чистил от седмица. По перваза имаше засъхнали кръгове от чаши, масата беше осеяна с трохи, а по печката личаха петна с неясен произход. Диана ги гледаше и си мислеше, че вечерта ще вземе парцал и ще оправи всичко. Без яд. Без драматични жестове. Просто ще го направи.
От антрето се разнесе гласът на Радка Данаилова — този път по-силен:
— Аз, между другото, съм дала години от живота си за това дете! А тя тук се прави на стопанка!
— Мамо, по-тихо — помоли Мартин.
— Няма по-тихо! Нека чуе! Документите били у нея! — В тона ѝ се появи подигравка. — И какво като са документи? Аз съм му майка!
Диана излезе от кухнята и застана на прага към коридора.
— Радка Данаилова, документите означават точно това — каза равномерно. — Че решенията тук ги вземам аз. Не вие.
Свекървата рязко се обърна към нея.
— Ти…
— Осем месеца мълчах — продължи Диана със същия спокоен тон.