— Мамо, тази къща не е твоя.
— Но нали сме семейство! — възмути се тя.
— Точно затова първо трябваше да попиташ — отвърна Петър, без да повишава тон.
Още на следващия ден той сам се зае да звъни на роднините един по един. Теодора, която беше в кухнята, чуваше гласа му — спокоен, премерен, но необичайно твърд.
На всеки обясняваше, че е станало недоразумение. Поканата била отправена без знанието и съгласието на домакините. Къщата не била безплатен семеен пансион, а място, където двамата с Теодора искали сами да решават кога и с кого да прекарват почивката си.
Някои се смутиха и веднага се извиниха. Леля Зорница дори призна:
— Ние изобщо не знаехме, че Донка е решила всичко сама.
Други приеха новината тежко. Най-много се засегна племенницата, която вече беше купила билети.
А майката на Петър вдигна истинска буря. Обикаляше из дневната, махаше с ръце и не можеше да се успокои.
— Всичко е заради теб! — крещеше тя, сочейки Теодора с пръст. — Алчна си! Неблагодарна! Аз те приех в семейството, а ти пъдиш роднините!
Само че този път никой не застана на нейна страна. Дори Петър не отстъпи нито крачка.
На сутринта той закара майка си до гарата. Теодора излезе да се сбогува и ѝ подаде термос с кафе за път.
Преди да се качи, свекърва ѝ направи последен опит да я засрами:
— Един ден ще съжаляваш. Ще останеш сама и няма кой да ти подаде ръка.
— Не — каза Теодора тихо, но уверено, като я погледна право в очите. — Прекалено дълго се борих за тази къща. Сега искам само спокойствие и тишина.
След няколко седмици животът отново се подреди в познатия си ритъм. Утрините вече не започваха с шумни разговори, претенции и чужди планове.
Сутрин Теодора сядаше на верандата с чаша кафе и гледаше към морето. Чайките се виеха над водата, а вятърът тихо раздвижваше боровете.
Петър се занимаваше с градината. Засаждаше нови рози, които Теодора беше поръчала от разсадник.
— Ще станат прекрасни — казваше той и ѝ показваше снимки на сортовете.
Вечер двамата печаха риба на двора и посрещаха залезите. Понякога канеха приятели за уикенда.
Роднините все пак започнаха да идват на гости. Но вече само след покана и само за няколко дни. Дори майката на Петър се появи през есента — за три дни, като беше предупредила месец по-рано.
Тя вече не наричаше къщата съборетина. Но и не се държеше така, сякаш е нейна.
— Мога ли да дойда за майските празници? — попита тя преди да си тръгне.
— Разбира се, мамо. Само ни кажи предварително. Поне три дни по-рано — отговори Петър.
А Теодора се усмихна, вперила поглед в своето море.