— Елена, ти да не си изгуби ума?
— Не. Точно обратното — най-после ми се избистри главата — отвърна тя и посочи към входната врата. — Повече няма да позволя в собствения ми дом да ме унижават, да омаловажават труда ми и да се държат така, сякаш съм тук само за обслужване. Събирате си багажа и си тръгвате.
— Елена, не говориш сериозно, нали? — Георги пристъпи към нея и понечи да я хване за ръката.
Тя рязко се отдръпна.
— Напълно сериозна съм. Давам ви един час да приберете вещите си.
— Но тя ми е майка! Къде ще отиде?
— За това трябваше да помисли по-рано, когато реши да ме командва в апартамента, който е мой — Елена скръсти ръце пред гърдите си. — Един час. След това звъня в полицията и ще ви изведат по официалния ред.
Маргарита Калинова театрално разпери ръце, сякаш пред очите ѝ се разиграваше нечувана трагедия.
— Георги! Чуваш ли я какви ги говори? Така ли ще ми се държи?
— Мамо, успокой се… — измънка той, напълно объркан, и се обърна към нея.
— Да се успокоя? Тя ни гони! На улицата!
— Не на улицата — поправи я Елена с леден тон. — В селската къща, откъдето дойдохте. Или си наемете жилище. Намерете решение както прецените. Но тук повече няма да живеете.
Без да чака нови възражения, тя се обърна, влезе в стаята си и заключи вратата отвътре. От другата страна на стената веднага се надигнаха възмутени гласове, тежки стъпки, блъскане на шкафове и тряскане на врати. Елена седна пред компютъра, но не успя да се съсредоточи. Пръстите ѝ трепереха, а в гърдите ѝ още кънтеше напрежението от избухването.
Минаха около двайсет минути. После до слуха ѝ стигна звукът от влачени куфари. Георги явно беше започнал да ги изнася. Маргарита Калинова хлипаше, подсмърчаше, нареждаше нещо обидено, но въпреки това прибираше вещите си. Елена остана неподвижна на стола, с лице без изражение, и слушаше шума зад вратата.
След още четирийсет минути някой почука.
— Елена, отвори.
Тя завъртя ключа и открехна. На прага стоеше Георги. Очите му бяха зачервени.
— Наистина ли искаш да си тръгна?
— Да.
— Завинаги?
— Да.
Той кимна бавно, сякаш отговорът го беше ударил, макар да го очакваше. После се обърна и тръгна към коридора. Елена излезе след него. До входната врата вече бяха наредени куфари, чанти, пликове с набързо натъпкани дрехи. Маргарита Калинова обличаше палтото си и шумно подсмърчаше, демонстративно избягвайки да я погледне.
— Дано има кой да живее с теб! — изсъска тя на изпроводяк. — Жени като теб мъжете ги оставят!
Елена не отговори. Нямаше нужда. Георги отвори вратата, изнесе куфарите към стълбището, после се върна за майка си. Маргарита Калинова мина покрай снаха си с високо вдигната глава, като оскърбена кралица, която напуска чужд дворец.
Вратата се затвори.
Елена остана сама.
Застана насред апартамента и се заслуша. Тишината беше толкова плътна, че в първия миг ѝ се стори нереална. Нямаше подвиквания. Нямаше упреци. Никой не нахлуваше в личното ѝ пространство без предупреждение. От кухнята се чуваше единствено тихото бучене на хладилника.
Тя отиде до прозореца и погледна надолу. Георги и майка му товареха багажа в колата. След няколко минути автомобилът потегли и изчезна зад ъгъла.
Елена се върна в стаята, седна пред компютъра и се вгледа в недовършения проект. Оставаха футърът, мобилната версия и качването на сървъра. Три-четири часа работа, не повече.
Тя раздвижи пръстите си, придърпа клавиатурата по-близо и постепенно потъна в задачите. Мислите ѝ се подредиха. Ръцете ѝ спряха да треперят. Преместваше елементи по екрана, избираше цветове, проверяваше кода, поправяше дребни грешки.
Никой не нахлуваше с крясъци в стаята. Никой не настояваше тя веднага да зареже всичко и да тича до магазина. Никой не я обвиняваше, че е егоистка, мързелива или неблагодарна.
Елена работи до десет вечерта. Завърши проекта, качи го на сървъра и го изпрати на клиента. После се облегна назад в стола и затвори очи.
Да, беше останала сама. Без съпруг. Без семейство, каквото си беше представяла. Но си беше върнала най-важното — властта над собствения си живот и над собствения си дом. Отсега нататък никой нямаше да ѝ казва какво да прави под нейния покрив.
Тя стана, отиде в кухнята и си направи чай. Седна на масата и погледна през прозореца. Светлините на града проблясваха в тъмнината, а някъде в далечината премина кола.
Тишина. Спокойствие. Свобода.
Телефонът мълчеше. Георги не се обади.
И на Елена ѝ беше добре.