— „Николай Валентинов, нали ми обеща, че ще ми помогнете! Поговори с жена си, тя отказва да ми даде пари!“ — свекървата очевидно бе решила да унижи снаха си пред всички.
Габриела Тодорова подреждаше документи върху бюрото си, когато секретарката Диана Емилова надникна в кабинета с видимо притеснено лице.
— Габриела Тодорова, отвън има… една жена. Твърди, че ви е… — Диана Емилова се поколеба за миг — роднина. И настоява много упорито да разговаря с вас.
Габриела откъсна поглед от папките. В приемната на рекламната им агенция обикновено се движеха клиенти, партньори, куриери, но роднини не идваха там. Нещо в гърдите ѝ се сви от лошо предчувствие.
— Как изглежда?
— Около шейсетгодишна е. С бежов шлифер и голяма чанта. Каза, че е пристигнала отдалеч.
Свекървата. Габриела стисна устни. Албена Симеонова никога досега не беше стъпвала на работното ѝ място. През петте години брак между двете се бе установило крехко примирие: учтиви усмивки по семейни поводи, задължителни неделни обаждания, редки посещения. Само че през последните шест месеца нещо се беше разместило.
Откакто Габриела бе повишена в арт директор и заплатата ѝ почти се утрои, Николай Валентинов започна по-често да ходи при майка си. В началото всичко изглеждаше невинно — да поправи капещ кран, да ѝ занесе покупки. После се появиха молбите за пари. Първо сумите бяха дребни — за лекарства, за сметки. Габриела не възразяваше, защото разбираше: пенсията на Албена Симеонова беше малка.
Но исканията постепенно нараснаха. Преди две седмици Николай Валентинов поиска шестстотин лева — майка му трябвало спешно да смени хладилника. Габриела даде парите, макар вече да се усъмни. Старият хладилник работеше съвсем нормално, самата тя го беше видяла преди месец. После стана ясно, че сумата се е превърнала в ново кожено палто за свекървата.
— Мама просто се е срамувала да каже истината — оправдаваше я Николай Валентинов. — Неловко ѝ е да иска нещо за себе си.
Миналата седмица трябваше да дадат още четиристотин лева за „неотложен ремонт на покрива“ на вилата на Албена Симеонова. Тогава Габриела за първи път отказа. Николай Валентинов се засегна и между тях избухна скандал. Три дни не ѝ проговори, а после все пак изтегли парите от собствената си заплата, въпреки че двамата вече бяха решили да заделят за почивка.
И ето че сега свекървата стоеше тук. В офиса ѝ. Сред колеги, клиенти и служебни разговори.
— Поканете я да влезе — каза уморено Габриела.
Албена Симеонова прекрачи прага така, сякаш някоя царица е благоволила да посети колибата на простосмъртен. Огледа помещението — модерните мебели, широките прозорци, свежите цветя на перваза — и устните ѝ се свиха в тънка линия.
— Е, значи така си се наредила — проточи тя вместо поздрав. — Аз си мислех, че работиш в някакъв обикновен офис. А то какво било — отделен кабинет. И секретарка даже.
— Добър ден, Албена Симеонова — Габриела се изправи зад бюрото, но не тръгна към нея. — Нещо случило ли се е? Николай Валентинов добре ли е?
— С моя Николай Валентинов нищо не е добре — свекървата се отпусна тежко на един от столовете за посетители, без изобщо да изчака да бъде поканена. — И то заради теб, ако трябва да съм точна.
Габриела усети как раздразнението се надига в нея, но лицето ѝ остана спокойно.
— Какво имате предвид?
— Много добре знаеш. Той се измъчва. Майка му моли за помощ, а жена му стиска парите. Горкото ми момче е между чука и наковалнята.
— Албена Симеонова, нека обсъдим това вкъщи, спокойно…
— Не искам вкъщи! — прекъсна я свекървата и гласът ѝ се извиси. — Вкъщи ти му влияеш да не помага на майка си! А тук поне ще се види каква си всъщност!
Зад вратата се чуха приглушени гласове — някой явно бе спрял, привлечен от повишения тон. През стъклената преграда Габриела различи силуетите на колегите си: бяха застинали и се преструваха, че работят.
— Моля ви, говорете по-тихо — тя заобиколи бюрото и притвори вратата. — Тук хората работят.
— Работят! — изсумтя Албена Симеонова. — Пари печелят! А на моя Николай Валентинов какво му остава? Сигурно само тича след теб!
— Това е личен въпрос между мен и Николай Валентинов.
— Какъв личен въпрос, когато синът ми страда! — свекървата зарови ръка в чантата си, измъкна смачкана кърпичка и я притисна към очите си, макар те да останаха напълно сухи. — Аз съм му майка, усещам колко му е тежко. Вчера пак дойде при мен и лицето му беше такова… изтощено. И всичко това е заради теб!
Габриела си припомни предишната вечер. Николай Валентинов наистина беше ходил при майка си, прибра се късно, мрачен и мълчалив. На въпросите ѝ отговаряше с по няколко думи, а после бързо се прибра в спалнята.