— Натиснете копчето, вместо да висите пред панела — подхвърли жената в сивия костюм, без дори да ме удостои с поглед. — Някои хора влизат в офис сграда и веднага си личи: нито бързина имат, нито представа какво правят.
Отдръпнах пръста си от бутона на асансьора. В едната си ръка държах хартиен плик с товарителници, на китката ми се беше закачила чантата, а до вратата чакаше кашон с крушки за коридора.
— Вече го натиснах — казах спокойно. — Асансьорът идва.
— Тогава го натискайте по-кадърно — отвърна тя. — Аз съм на съвещание, не на разходка из пазара.
До нас стоеше охранителят Николай — младо момче, което отскоро работеше при нас. Той сведе очи и се престори, че е погълнат от дневника за посетители. Мина ми само една кратка мисъл: не беше моментът да обяснявам кой пред кого стои в тази сграда.
Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Жената влезе първа, макар да беше по-далеч от кабината, и през рамо попита:
— Вие за кой етаж сте, чистачке?
— Отивам в офиса на наемателите — отговорих без да повишавам тон.
— Да им чистите ли? — устните ѝ се извиха насмешливо. — След вас май по-добре човек да не влиза там.
Влязох след нея и натиснах бутона. Кабината тръгна нагоре, а тя извади телефона си и започна да диктува на някого:
— Да, вече съм в сградата. Тук ще трябва да се въведе ред. Персоналът се е отпуснал, особено онези, които се разхождат по етажите с пликове и се правят, че вършат нещо важно.
Не казах нищо. Бях на петдесет и осем години и през тези години се бях научила да различавам случайно изпуснатата грубост от навика да мачкаш хората, които си решил, че стоят под теб.
Жената слезе заедно с мен и уверено пое към стъклената врата на офис с нова табела. Компанията се беше нанесла при нас съвсем скоро и още не бях успяла лично да се запозная с ръководителя ѝ. Е, запознанството се случи от само себе си.
— Вие няма да влизате там — каза тя, щом забеляза, че вървя в същата посока. — Ние сме сериозна фирма.
— Трябва да оставя товарителниците на администратора — обясних.
— Оставете ги на охраната. Няма нужда да се мъкнете из чуждите офиси.
Тя разтвори рязко вратата и изчезна вътре. На рецепцията младата Албена вдигна глава, видя ме и веднага стана.
— Мария Викторовна, добро утро. За осветителните тела ли сте?
— Добро утро, Албена. Да, ето документите. Нека майсторът довечера провери коридора до заседателната зала.
Албена взе плика, но в този момент от кабинета излезе същата жена.
— Албена — произнесе тя остро, — защо разговаряте с обслужващ персонал в работната зона?
Момичето се изчерви.
— Гергана Олеговна, това е Мария Викторовна.
— Чувам как се казва — сряза я тя. — Не ми е нужен списък с всички жени, които обикалят тук с пликове.
Погледнах я по-внимателно. Новата директорка беше доста по-млада от мен, някъде около четиридесетте — скъпо облечена, самоуверена, рязка. Такива хора често си въобразяват, че строгостта се мери по броя на онези, които са накарали да се изчервят.
— Ще мина по-късно — казах на Албена. — Няма да ви задържам.
Гергана Олеговна се усмихна студено.
— Така е най-добре. Тук се работи, не е клуб за познати.
Този ден не започнах да изяснявам нищо. Имах други задачи: да прегледам акта за отоплението, да говоря с майстора за теча при наемателите на долния етаж и да приема плащането от студиото, което бавеше наема си. Сградата ми живееше всеки ден със своите грижи и чуждата грубост не можеше да бъде по-важна от тръбите, сметките и хората, които честно работеха между тези стени.
Но още на следващата сутрин случката се повтори. Влязох в асансьора с навит на руло комплект схеми за електротехника, а Гергана Олеговна вече стоеше вътре и говореше по телефона.
— Изчакайте — казах и натиснах бутона.
Тя закри слушалката с длан.
— Пак ли вие? Да не би да нощувате тук?
— Понякога и на мен така ми се струва — отвърнах.
— А кой ви позволи да проявявате чувство за хумор? — Тя ме измери от глава до пети. — Омръзна ми сутрин да срещам хора, които развалят вида на сградата.
— Вида на сградата не го развалят хората с рулони — казах.
— А кой тогава? — повдигна вежда тя.
— Онези, които смятат, че асансьорът ги качва над всички останали.
Тя ме изгледа така, сякаш някакъв предмет внезапно беше проговорил.
— Май не разбирате с кого разговаряте.
— А вие разбирате ли? — попитах аз.
Вратите се отвориха и тя излезе, без да благоволи да отговори. След минута ми се обади Николай от охраната.
— Мария Викторовна, Гергана Олеговна каза да ви впиша като външен изпълнител и да не ви пускам без пропуск.
— Точно какво ти каза?
— Че се движите по етажите без цел. Аз ѝ обясних, че идвате по въпроси на сградата, но тя нареди да проверя при управителката.
— Проверявай при мен, Николай.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Аз го разбирам, но тя много настояваше.
— Натискът не прави човека прав — казах. — Запиши само едно: всички въпроси, свързани с достъпа, се решават от собственичката.
— Разбрах.
Още тогава можех да отида при Гергана Олеговна и да приключа разговора. Но никога не съм обичала да демонстрирам власт за удоволствие. Властта не е дадена, за да поставяш хората на мястото им в асансьора, а за да пазиш реда.
После тя направи сцена и пред куриер. Носех кашон с мостри плочки за входното пространство, когато вратите на асансьора се отвориха. Вътре стоеше Гергана Олеговна с две свои служителки.
— Само не ми казвайте, че пак идвате при нас — каза тя.
— Отивам към техническото помещение — отвърнах аз.