Милена дълго не откъсваше поглед от тях. Без да иска, започна да си представя как някаква Гергана се разпорежда из тази къща като у дома си — провесва хавлиите си, мъкне вътре чужди чанти, качва децата на столче, за да надничат през прозореца, а след време, съвсем спокойно, изрича: „Ами ние вече се настанихме тук.“
Тази картина я разсъни по-добре от най-силното кафе. Милена извади телефона и набра ключаря от общинския център, който предишната есен ѝ беше поставял новото резе на портата.
— Можете ли утре да дойдете? — попита тя. — Трябва да се смени ключалката на входната врата. И тази на навеса също.
— Следобед ще успея — отвърна мъжът.
— Ще ви чакам.
На другия ден Милена го посрещна още при портата. Показа му кои брави трябва да се сменят, обясни всичко подробно и не се отдели, докато старите патрони не бяха извадени. Настоя майсторът да ги вземе със себе си веднага. После се отби при съседката Мария Димитрова, която живееше целогодишно през две къщи.
— Мария Димитрова, ако видите някого около двора ми с багаж, веднага ми се обадете — каза Милена. — Особено ако започнат да обясняват, че им било разрешено.
Съседката плесна с ръце.
— Аз тъкмо това се чудех как да ти кажа! Свекърва ти беше тук още миналата събота. И не беше сама — с някаква жена и едно момче. Стояха до оградата, сочеха насам-натам, говореха къде е градината, къде е банята. Помислих, че ти си в течение.
Милена остана безмълвна няколко секунди, вперила очи в съседката. Сега вече всичко си дойде на мястото. Значи не беше случайно подхвърлена мисъл. Не беше непремерена реплика в неудобен момент. Не беше и грубост, изтървана от яд. Те вече бяха довели хора. Вече бяха показвали къщата. Бяха стояли пред оградата и бяха обсъждали колко удобно щяло да бъде.
— Благодаря, че ми казахте — отвърна тихо тя.
В града Милена се прибра късно вечерта. Апартаментът беше неин — купен преди брака, двустаен. След сватбата Ивайло просто се беше преместил при нея. Някога това ѝ се струваше напълно естествено. Сега обаче същият факт изведнъж придоби друг смисъл. Напоследък той все по-често се държеше така, сякаш чуждото му се полага по право. Не само селската къща. А и времето ѝ. Силите ѝ. Спокойствието ѝ.
Ивайло я пресрещна още в коридора.
— Защо не си вдигаше телефона?
— Имах работа.
— Между другото, майка ми се е обидила.
Милена свали якето си, закачи го на закачалката и чак тогава го погледна.
— Смених ключалките.
Той примигна.
— Какви ключалки?
— На къщата. И на навеса. Там вече никой друг няма ключове.
— Ти добре ли си изобщо? — гласът му веднага се повиши. — За какво беше целият този цирк?
— Защото майка ти вече води хора там и им показва моя имот. Съседката ми разказа.
Ивайло се запъна за миг. Само за миг, но на Милена ѝ беше достатъчно.
— Значи си знаел — каза тя.
— Не е точно така… Майка ме помоли да отидем, да погледнем. Не съм мислил, че ще изпаднеш в такава истерия.
— Не съм изпаднала в истерия. Просто няма да позволя да ме правите на глупачка.
Ивайло мина в кухнята, отвори хладилника, извади бутилка вода и отпи няколко големи глътки. Когато заговори отново, раздразнението вече не беше прикрито.
— Милена, ти винаги докарваш всичко до крайност. Можеше човешки да помогнем. Ти и без това не живееш постоянно там. Какво толкова ти се свидеше?
Тя се облегна с рамо на касата на вратата. По лицето ѝ не трепна нищо, но пръстите ѝ се свиха силно.
— Свиди ми се? Не. Гнусно ми е, че зад гърба ми сте решили как моето е общо, а общото всъщност е на майка ти. Ето това ми е гнусно.
— Пак започваш.
— Не, Ивайло. Ти започна. В момента, в който закара майка си да оглежда чужда къща като свободно жилище.
Той остави бутилката на масата толкова рязко, че водата плисна през гърлото.
— Чужда, чужда… А аз какъв съм ти тогава? Някакъв случаен човек?
— Съпруг. Човек, който трябваше да пази границите ми, не да се държи като посредник при завземане.
— Какви думи само…
— Точни думи.
Милена влезе в стаята, отвори гардероба и извади пътна чанта.
— Какво правиш? — отсече Ивайло.
— Събирам ти багажа. Тази вечер ще спиш при майка си.
— Ти полудя ли?
— Не. Просто най-накрая спрях да се преструвам, че не е станало нищо сериозно.
Той направи крачка към нея.
— Нямаш право да ме гониш.
Милена се обърна толкова рязко, че той сам спря на място.
— Този апартамент е мой. Купен е преди брака. Сега ще излезеш сам, без сцени. Иначе ще се обадя в полицията и ще обясня, че след конфликт човек отказва да напусне жилище, което принадлежи на собственичката.
Ивайло я гледаше така, сякаш я виждаше за първи път. Може би наистина беше така. Досега Милена често беше замазвала положението. Мълчеше, когато свекърва ѝ критикуваше готвенето ѝ. Не възразяваше, когато Румяна Георгиева се появяваше без предупреждение. Преглъщаше, когато Ивайло обещаваше да отиде да помогне на село, а в последния момент изведнъж му изникваха по-важни задачи. Отстъпка след отстъпка, дреболия след дреболия — и без да забележи, в очите на това семейство се беше превърнала в човек, който ще понесе всичко.
— Заради една къща? — попита той глухо. — Заради къщата ли разбиваш семейството?
— Не е заради къщата. А заради това, че реши да се разпореждаш с нещо, което не е твое. Днес е къщата. Утре какво ще бъде? Кого още ще доведеш в живота ми, понеже майка ти така е поискала?
Той още се опитваше да спори. Повтаряше, че тя реагира прекалено остро, че всичко можело да се уреди нормално, че майка му просто искала да помогне на роднини. Но ръцете му вече сами прибираха дрехи в чантата. Дърпаше чекмеджетата шумно, хвърляше тениските с излишна сила, нарочно тропаше и блъскаше. Милена не го спираше. Стоеше до прозореца, слушаше този шум и в един момент осъзна, че не изпитва нито съжаление, нито страх. Само умора от прекалено дългото преструване.
На излизане Ивайло захвърли ключовете върху шкафчето в антрето.
— Като ти мине, звънни.
— Не чакай — каза тя.
Вратата се затвори. Милена веднага превъртя ключалката и извади ключа отвътре. После се върна до шкафчето, прибра неговия комплект в чекмеджето и едва тогава седна. Не се свлече на пода. Не изпадна в истерия. Не зае онази красива, драматична поза от сериалите. Просто седна на пейката в коридора. Няколко минути остана неподвижна. После вдигна глава, видя отражението си в тъмното стъкло и изведнъж се усмихна кратко, почти ядно.
Ето значи как стояли нещата. Понякога е достатъчно само веднъж да не премълчиш, за да си спомнят хората много бързо кое е чуждо и кое — тяхно.
На следващия ден Румяна Георгиева се обади сама.
— Ти какво си въобразяваш? — започна тя без поздрав. — Ивайло спа у мен заради твоите номера.
— Не заради моите. Заради своите.
— Изобщо не цениш мъжа си. Цялата тази врява — заради някаква къщичка.