И затова побърза да продължи, сякаш трябваше да използва момента, преди Милена да се е опомнила.
— Гергана е в много тежко положение — заговори Румяна Георгиева. — С две деца се мести от квартира на квартира, все по чужди ъгли живее. Мъжът ѝ все е по пътищата, от него полза почти няма. А тук всичко си е готово. Къщата през повечето време стои празна. Ти така или иначе идваш само от време на време. Не е редно хубав имот да пустее.
Милена бавно премести погледа си към съпруга си.
— Ивайло?
Той се прокашля, разтърка мястото между веждите си и заговори с такъв тон, сякаш не ставаше дума за настаняване на чужди хора, а за това дали чувалите с пръст да се преместят под навеса.
— Милена, само не започвай веднага. Мама не казва нещо нелогично. Къщата наистина стои празна през повечето време. А Гергана е с деца, на тях им трябва въздух, двор, спокойствие. Ще поживеят известно време, ще наглеждат имота. Даже на теб ще ти е по-леко.
Милена отмести чашата си. Глиненото дъно изстърга по плота.
— Коя е тази Гергана? — попита тя.
— Дъщерята на моя братовчедка — отвърна свекървата припряно. — Не са случайни хора.
— За вас може и да не са. За мен са напълно чужди.
— Е, защо така веднага? — сви устни Румяна Георгиева. — Роднината си е роднина.
Милена се изправи от масата. Не рязко, не театрално, без излишен жест. Просто стана, отиде до прозореца и погледна към двора, където до оранжерията беше оставена извадена щайга с разсад. Усещаше как лицето ѝ натежава, как отвътре я залива онова хладно втвърдяване, след което гласът ѝ обикновено ставаше остър. Не се уплаши от това. Понякога само така хората разбираха, че границата е премината.
— Нека изясним нещо — каза тя, без да се обръща. — Кой изобщо е поканил някого да живее в моята къща?
Зад гърба ѝ се спусна кратко мълчание.
— Ами… говорихме си — каза вече не толкова уверено Румяна Георгиева. — С Ивайло. Той ти е съпруг, нормално е да го засяга.
Милена се обърна.
— Не попитах с кого сте си говорили. Попитах кой е поканил тези хора.
Ивайло най-после вдигна глава, но очите му не срещнаха нейните.
— Казах на мама, че може да се помисли — измърмори той. — Само да се помисли, Милена. Без драми.
— Без драми? — повтори тя тихо. — Дошли сте в наследствената ми къща, огледали сте двора, стаите, навеса, банята, обсъдили сте къде да се сложат чужди легла, а майка ти вече говори за нанасяне. И това за теб е просто „да се помисли“?
Румяна Георгиева видимо се смали. Предишният ѝ стопански тон се пропука, макар че тя още се опитваше да запази лице.
— Какво толкова е станало? Аз от човещина го казвам. Нали няма да хвърляме никого на улицата. Напротив, къщата ще е под око. Ти имаш ли някого тук през зимата? Нямаш. А така хора ще живеят, ще палят печката, ще чистят снега, ще гледат двора.
— Моя двор? — Милена наклони леко глава. — И по каква причина?
— Защото положението им е трудно.
— На половин България положението е трудно. Това не дава право на никого да влиза в чужда къща и да разпределя стаите, докато стопанката мие чаши в кухнята.
Ивайло нервно повдигна рамо.
— Не говори така с майка ми.
— А как да говоря? Да слушам как двамата се разпореждате с моя имот и да кимам?
— Пак започваш с този твой имот — каза той раздразнено. — Ние сме семейство.
Милена го погледна така, че думите му секнаха още преди да довърши мисълта си. Тя не понасяше, когато някой използваше думата „семейство“ като покривало за чужда наглост.
— Точно защото си мой съпруг, първото, което трябваше да кажеш на майка си, беше: „Не, без Милена този въпрос не се решава.“ А вместо това си я довел да разглежда къщата.
Румяна Георгиева въздъхна шумно и направи нов опит да мине в настъпление:
— На кого го правиш толкова сложно? Няма да са тук завинаги. За известно време. Наесен, ако искат, ще намерят друго. Или може дотогава нещата им да се оправят. А ти говориш, сякаш става дума за дворец.
— Не говоря за дворец. Говоря за своя дом. За къщата, която ми остана от леля ми, която аз прехвърлях, ремонтирах и поддържам. И в нея няма да се нанесе нито един човек само защото на вас така ви е удобно.
— Значи не искаш да помогнеш? — присви очи свекървата.
— Искам или не искам — това изобщо не е вашият въпрос. Вие не сте дошли да молите. Дошли сте да нареждате.
Ивайло рязко се изправи.
— Милена, хайде спокойно. Добре, мама го каза грубо. Но може да го обсъдим нормално.
— Трябваше да се обсъжда, преди тя да започне да избира стая за децата.
Румяна Георгиева изсумтя.
— Колко сме чувствителни. Веднага се хвана за думите.
— Не се хванах за думите. Хванах се за смисъла.
Милена мина към закачалката, свали от кукичката връзка ключове и я остави на масата пред Ивайло.
— Това са ключовете, които бяха у теб „за всеки случай“, нали?
Той кимна.
— Дай и твоя.
— Сега ли?
— Да. Сега.
Ивайло бръкна в джоба си, извади ключа и безмълвно го сложи до другите. Металът кратко звънна върху плота. Милена прибра двата комплекта в дланта си и продължи вече съвсем спокойно, без да влага излишна емоция:
— Днес ще обядвате и ще си тръгнете. Оттук нататък никой не идва тук без обаждане. Не съм канила никого да разглежда къщата. Не съм давала разрешение на никого да живее тук. Ако някой от вашите роднини вече си е въобразил, че може да се пренесе, кажете му от мое име: не.
— Гледай я ти каква стопанка се намери — изсъска Румяна Георгиева.
— Да. Стопанка. Точно така.
След тези думи разговорът окончателно изгуби предишния си тон. Свекървата вече не споменаваше просторните стаи. Ивайло престана да се преструва, че всичко някак от само себе си ще се размине. Те все още седяха в нейната кухня, но увереността, с която бяха прекрачили прага на този дом, се беше изпарила.
Обядът мина напрегнато. Румяна Георгиева на два пъти се опита да подхване приказка за времето и за разсада, но сама се заплиташе и млъкваше. Ивайло дъвчеше почти без да вдига глава. Милена разтреби масата, изнесе остатъците за кокошките, върна се и видя, че свекървата вече стои в коридора и нервно оправя ръкавите на якето си.
— Май ще тръгваме — каза тя. — Че ще стане късно.
„Прав ви път“ — не изрече Милена на глас. Само кимна и отвори вратата.
Когато колата изчезна зад завоя, тя остана още дълго до портата. Въздухът миришеше на влажна пръст и на дим от печката на съседите. Денят беше същият, дворът беше същият, къщата беше същата, но вътре в нея нещо се беше разместило. Не защото Румяна Георгиева беше прекалила с приказките. С подобни изблици Милена отдавна беше свикнала. Много по-лошо беше друго: Ивайло беше знаел всичко. Нещо повече — участвал беше.
Привечер тя обиколи къщата още веднъж, затвори всички прозорци, провери навеса и банята. На най-горния рафт в килера, където почти никога не посягаше, откри грижливо подредени кутии с детски съдове, които леля Десислава някога беше пазила за съседското момиченце.