И, Радка Иванова, ако още веднъж ровите в личните ми вещи, ще подам сигнал за кражба. Банковите извлечения са поверителна информация и не ви засягат. Всичко е записано. Включително и заканата ви да превърнете живота ми в ад.
През нощта Илиана излезе на балкона. Градът долу беше потънал в сън, по фасадите светеха жълти прозорци, а някъде в далечината глухо бучеше пътят. Тя стоеше, увита в старо одеяло, и гледаше към куфара, който преди половин година беше подготвила тайно и беше прибрала в килера. Куфар за бягство. Нареден скришом — с документи, малко пари и няколко комплекта бельо. Тогава си беше представяла, че един ден просто няма да издържи и ще изчезне посред нощ. Сега обаче разбираше друго: не ѝ трябваше да бяга. Трябваше да остане. И да устои.
Върна се в спалнята, отвори лаптопа и написа съобщение до адвокат, когото познаваше. След двайсетина минути получи отговор: „Изпратете ми документите за жилището и записа със заплахите. По закон можете да отстраните от имота всеки, който не е собственик. Свекърва ви няма никакво право там, съпругът ви е само с адресна регистрация. Предвид заплахите от нейна страна и бездействието на мъжа ви, шансовете са добри.“
Започна нова седмица. Тиха седмица, но напоена с отрова.
Радка Иванова и Симеон се държаха така, сякаш нищо не се беше случило. Скандалът сякаш се беше изпарил и разнесъл във въздуха. Всяка сутрин на масата имаше закуска, дрехите бяха прилежно подредени, а в жилището цареше необичайна чистота. Радка престана да подхвърля язвителни забележки. Вместо това пускаше пред Илиана стари телевизионни предавания за семейните добродетели и нарочно ги коментираше високо, така че синът ѝ да чуе.
— Виж, Симеоне, това е истинска жена. Обожавала е мъжа си, не е мислила за себе си, целия си живот му е посветила. Затова после са я уважавали и почитали. А сегашните — само гледат как да изхвърлят мъжа през вратата. Егоистки, Господ да им прости.
Симеон кимаше угоднически и крадешком поглеждаше към жена си. Илиана си слагаше слушалките и отказваше да участва в представлението. Беше ѝ ясно — това беше нов ход. Не успяха да я уплашат, не успяха да я омилостивят, сега опитваха да я смачкат тихо, постепенно, отстрани. Адвокатът вече ѝ беше изпратил проект на искова молба — за отстраняване на съпруга по съдебен ред поради невъзможност за съвместно съжителство, с приложени аудиозаписи. За свекървата дори не се налагаше специална процедура — тя нямаше никакви права върху това жилище. В определения ден щеше да бъде достатъчно да се повика полиция.
На петия ден Илиана се прибра от работа по-рано от обичайното. Съвещанието беше отменено и вместо в осем, тя се появи у дома в четири следобед. В антрето свали обувките си и безшумно тръгна по килима. Вратата на хола беше плътно затворена, а отвътре се чуваха гласове. Илиана спря насред коридора.
— Глупак си ти — съскаше Радка Иванова. — Тя ще те изхвърли чрез съда и ще останем с празни ръце. Трябва да се действа умно.
— И какво предлагаш? — гласът на Симеон звучеше изморено.
— Сега ще направиш крачка назад. Ще ѝ говориш за любов, ще ѝ напълниш ушите с нежности. Нека забременее. Като роди, ще излезе по майчинство, ще отслабне, ще стане по-податлива. С дете на ръце няма къде да ходи. Тогава ще я притиснем чрез социалните — ще кажем, че е нервна, че ни удря, че не е добре с главата. При развод ще делим жилището заради детето, ще искате дялове. После вече и мен ще може да ме регистрирате като баба. Накрая сама ще ни подаде ключовете.
Илиана се вкамени. Сърцето ѝ първо се качи в гърлото, после сякаш пропадна в стомаха. Тя чу всичко. Със собствените си уши. План. Хладен, подреден план как да съсипят живота ѝ.
— Мамо, това е някак… прекалено жестоко. Все пак ми е жена.
— А ти искаш ли да живееш в кашон? Тя нас за хора не ни брои. Нека сега си плати. И запомни: на война всички средства са позволени.
Илиана се отдръпна на пръсти от вратата, промъкна се в спалнята и внимателно затвори след себе си. Тялото ѝ трепереше. Седна на леглото, грабна телефона и включи камерата. После с разтреперани пръсти отвори настройките на приложението за запис, което използваше за служебни срещи — то можеше да записва звук дори във фонов режим. Остави телефона в спалнята. Поемайки дълбоко въздух, тя отново излезе в коридора, този път нарочно хлопна силно входната врата.
— Прибрах се!
Гласовете в хола секнаха на мига. След минута вратата се отвори и оттам изплува Радка Иванова с умилителна усмивка.
— Илианче, изобщо не те очаквахме толкова рано! Колко хубаво, че се прибра. Тъкмо щях да слагам вечерята. Остани при нас, ще пийнем чай.
Илиана погледна тази усмивка, тези уж топли очи, зад които се криеше пресметливост. И отвърна със същото.
— Благодаря, Радка Иванова. С удоволствие.
През нощта, когато Симеон заспа в хола — вече спеше там, на дивана, — Илиана взе телефона от спалнята. Записът беше дълъг, почти час и половина. Тя намери необходимия откъс, изслуша го веднъж, после втори и трети път. След това го прехвърли на флашка, качи го в облачно хранилище и го копира на още една резервна флашка. Сега вече имаше оръжие. Истинско оръжие.
Последният ден от седмицата дойде сиво и съвсем обикновено. Навън ръмеше ситен дъжд, а ниски облаци бяха притиснали небето. Илиана се събуди в седем, изпи кафето си и се облече така, сякаш отиваше на работа — строг костюм, прибрана коса, почти никакъв грим. Знаеше, че днес всичко ще се реши, и искаше да изглежда спокойна, подредена, непоклатима.
Симеон още спеше. От кухнята се носеше миризма на палачинки — Радка приготвяше закуска и си тананикаше нещо църковно. Всичко изглеждаше като в мирно, щастливо семейство. Само че това не беше семейство. Това беше бойно поле.
По обяд пристигна подкреплението на Радка Иванова. Леля Жулиета, по-голямата сестра на свекървата, влезе в апартамента като боен кораб — едра, гръмогласна и твърдо решена да въведе ред в чужд дом. Илиана ѝ отвори и веднага беше залята от порой обвинения.
— Какво си въобразяваш ти, проклета такава? Майка му, възрастна жена, на улицата ще гониш! Как земята ви търпи такива! Ние с Радка от деца сме заедно, няма да я оставя да я мачкат! Къде ти е съвестта, момиче?
Симеон посрещна жена си с фалшив жест — три повехнали карамфила, купени набързо от най-близкия павилион. Опита се да я целуне по бузата, но тя се отдръпна.
— Илиана, стига си се инатила, прекрати тази война — прошепна той. — Нека се разберем нормално, пред свидетели. Мама не е злопаметна, говорих с нея, готова е да забрави. Само и ти забрави всичко и върни парите в семейството.
— В семейството — повтори Илиана и влезе в хола.
Там Радка Иванова вече беше заела позата на великомъченица. Очите ѝ бяха зачервени, в ръцете си стискаше кърпичка, устните ѝ бяха скръбно свити.
— Нищо, Жулиета, ще го преживеем. Само Господ ще ѝ бъде съдник. А ние ще си тръгнем с мир, ако съвестта ѝ позволи.
Леля Жулиета се обърна към Илиана и подпря ръце на кръста си.
— Е? Какво ще кажеш, безсрамнице?
— Радка Иванова, Симеоне — гласът на Илиана беше спокоен и ясен, почти служебен. — Имам едно последно предложение за мир. И го правя пред свидетели. Признайте, че сте ме оклеветили, и обещайте до утре да напуснете без скандали. Тогава няма да подавам сигнал срещу вас.
Свекървата театрално вдигна ръце.
— Хора добри, чувате ли я? Заплашва ме! Сигнал щяла да подава! За какво?! Ние се грижехме за теб, хранехме те, гледахме те! А ти само стискаше парите като последна хрантутница…
— Вие сами избрахте това — прекъсна я Илиана.
Тя извади телефона, отвори приложението и натисна бутона. През Bluetooth апаратът се свърза с телевизора. На големия екран се появи иконата на аудиофайл.
— Какво е това? — наостри се леля Жулиета.
— Слушайте. Всички слушайте.
И стаята се изпълни с гласа на Радка Иванова. Същият онзи — скърцащ, сладникав, промъкващ се под кожата.
— …Нека забременее. Като роди, ще излезе по майчинство, ще отслабне, ще стане по-податлива. С дете на ръце няма къде да ходи. Тогава ще я притиснем чрез социалните — ще кажем, че е нервна, че ни удря, че не е добре с главата. При развод ще делим жилището заради детето, ще искате дялове. После вече и мен ще може да ме регистрирате като баба. Накрая сама ще ни подаде ключовете.
Тишината падна тежко, сякаш някой беше стоварил тъп предмет върху всички едновременно. Чашката с наливка, която леля Жулиета държеше, се изплъзна от пръстите ѝ и се пръсна с хрущене върху паркета. Радка Иванова застина с отворена уста, превърната за миг в гипсова статуя. Симеон пребледня, а после лицето му се покри с червени петна.
— Това е извадено от контекста! — изкрещя той. — Аз не… аз мълчах! Не съм се съгласявал!
— Но и не възрази — спокойно го поправи Илиана.