— Какво всъщност искаш? — попита тя най-сетне. Гласът ѝ беше нисък. И вече без умалителното „Светланче“.
— Искам да сте наясно, че знам всичко. — Светлана Филипова затвори папката. — И искам да обясните на Александър Мартинов, че за него е по-разумно да приключим спокойно. Защото ако стигнем до съд, тези документи ще се появят и там.
Камелия Емилова дълго не откъсваше очи от нея. После каза тихо, с някакво странно изражение — не враждебно, по-скоро почти признателно:
— Подценила съм те.
— Да — отвърна Светлана Филипова. — Не сте единствената.
Александър Мартинов ѝ се обади в три следобед. Светлана Филипова беше в офиса, вперила поглед в таблица с числа, когато телефонът ѝ завибрира.
— Майка ми ми разказа всичко — започна той. Гласът му звучеше стегнато, като опънато въже.
— Добре.
— Светлана Филипова, можем ли да говорим човешки? Без тези твои папки и документи?
— Можем. Само че документите няма да изчезнат от това.
От другата страна настъпи продължително мълчание.
— Наистина ли искаш развод?
Тя извърна очи към прозореца. Отвън улицата си течеше както винаги — хората бързаха нанякъде, някой се смееше пред входа на съседния офис. Обикновен ден. Обикновен живот.
— Александър Мартинов, през последните три години попита ли ме поне веднъж как съм? Не „какво има за вечеря“, не „къде са парите“, а просто — как съм. Какво се случва с мен. От какво имам нужда.
Тишината беше достатъчен отговор.
— Именно — каза Светлана Филипова. — Ще говорим довечера.
И прекъсна разговора.
Но вечерта, когато вече се готвеше да излезе от офиса, получи съобщение. Не беше от Александър Мартинов, а от непознат номер. Само три думи:
„Трябва да се видим.“
Светлана Филипова застина насред коридора. Прочете го още веднъж. После написа: „Коя сте?“
Отговорът дойде почти веднага.
„Първата жена на Александър Мартинов.“
Светлана Филипова издиша бавно. Значи така стояли нещата.
Тя излезе навън, спря до колата си и няколко секунди просто гледа пред себе си. След това набра отговор:
„Утре. Изпратете адрес.“
Защото ако Александър Мартинов е имал първа съпруга — а никога не беше споменавал дори дума за това, — тогава историята, която Светлана Филипова смяташе за своя, се оказваше съвсем различна. По-дълга. По-мрачна. И много по-интересна, отколкото беше предполагала.
Първата жена на Александър Мартинов се казваше Анна Живкова.
Срещнаха се на следващия ден в малко кафене близо до Докторската градина. Анна Живкова беше изпратила адреса точно в осем сутринта — кратко, без обяснения и без излишни любезности. Светлана Филипова пристигна и веднага я позна: жена около четирийсетте, с къса прическа и спокоен поглед на човек, който е минал през достатъчно неща и вече трудно може да бъде изненадан.
Не губиха време в празни приказки.
— За теб разбрах случайно — каза Анна Живкова, обхванала чашата си с чай. — Една обща позната те спомена. Дълго се чудех дали да ти пиша. Накрая реших, че трябва. Защото навремето на мен никой не ми писа.
Разказът на Анна Живкова беше по-кратък, но болезнено познат. Три години брак. Обща сметка. Александър Мартинов почти не беше работил още от самото начало — все имало причини, обяснения, временни затруднения. Камелия Емилова се появявала редовно и неизменно с някаква нужда. Парите изтичали тихо, почти незабележимо — докато един ден Анна Живкова не седнала и не направила сметката.
— Подадох молба за развод — каза тя. — Той не се съпротивлява особено. Мисля, че още тогава вече си е оглеждал следващата.
Светлана Филипова слушаше и усещаше нещо странно. Не гняв. Не самосъжаление. По-скоро студена яснота. Като когато дълго гледаш размазана снимка и изведнъж образът се изостря.
— Върна ли ти парите? — попита тя.
— Не. — Анна Живкова се усмихна криво. — Но и не съм очаквала. Просто си тръгнах и започнах отначало. — Тя помълча. — Ти обаче си различна. Каза, че имаш документи. Това е важно. Желая ти да го доведеш докрай.
Останаха в кафенето още около час. Разделиха се без големи думи — само си кимнаха пред изхода. Но Светлана Филипова дълго седя в колата, преди да запали двигателя.
Разговорът с Александър Мартинов се състоя още същата вечер.
Той беше различен — не онзи човек от преди три години. Светлана Филипова го виждаше ясно. Седеше на кухненската маса, не гледаше в телефона си, не се преструваше, че е зает. Просто чакаше. А това само по себе си беше необичайно.
— Разбрала си за Анна Живкова? — попита той пръв.
— Вече да.
Александър Мартинов прокара длан по лицето си. Жестът му изглеждаше уморен, почти искрен — и точно затова беше още по-неприятен.
— Това беше отдавна. Не смятах, че е нужно да ти разказвам.
— Интересна логика — каза Светлана Филипова. — Не си смятал за нужно да ми кажеш за първия си брак. Не си смятал за нужно да обясниш преводите към майка си. Не си смятал за нужно да работиш сериозно през последните две години. Ти по принцип доста неща не си смятал за нужни.
Той не отговори.
— Александър Мартинов, подавам молба за развод. Радослав Ковач вече подготвя документите. — Тя говореше спокойно, без театралност. — Апартаментът е мой, това не подлежи на спор. Колата също е моя. Общо имущество на практика няма, защото всичко придобито е придобито с мои средства.
— Светлана Филипова…
— Остави ме да довърша. За преводите към майка ти ще има отделен разговор. Шестнайсет хиляди и осемстотин лева за три години. Радослав Ковач смята, че има основание това да се разглежда като разпиляване на общи семейни средства. Можем да отидем в съда. Или ти можеш да се договориш с мен по мирен път.
