— Например.
От другата страна настъпи такава тишина, че Светлана Филипова почти можеше да си представи как свекърва ѝ трескаво подрежда мислите си.
— Не разбирам за какво говориш — произнесе най-сетне Камелия Емилова. Гласът ѝ беше предпазлив. Прекалено предпазлив за човек, който няма какво да крие.
— Разбирате — отвърна Светлана спокойно. — Утре в дванайсет. Ще ви изпратя адреса на кафенето.
И прекъсна разговора.
Александър Мартинов стоеше на прага на кухнята и я гледаше така, сякаш пред него беше непозната жена. Може би точно така беше. Онази Светлана Филипова, с която беше свикнал — удобната, търпеливата, мълчаливата, — току-що беше изчезнала. На нейно място стоеше друга. Спокойна. Равна. Без ярост в очите. И именно това изглеждаше много по-страшно.
— Светле, почакай… нека поговорим като хората…
— Утре — каза тя. — Днес трябва да отида на едно място.
Свали якето си от закачалката, мина покрай него, заобикаляйки плика с чипс, и излезе от апартамента.
„Къде отива?“ — този въпрос Александър Мартинов дори не успя да зададе. Вратата вече се беше затворила.
Светлана слезе до двора, качи се в колата — своята кола, купена с нейните пари — и потегли към центъра. В една делова сграда край булевард „Витоша“ я очакваше човек, с когото бе успяла да разговаря накратко още преди седмица. Адвокат. И то добър. Специалист по семейни дела.
Защото Светлана Филипова не се подготвяше просто за скандал.
Тя се готвеше за разговор, след който животът нямаше да остане същият — за никого от тримата.
Адвокатът се оказа по-млад, отколкото си го беше представяла — около трийсет и пет годишен, с тънки рамки на очилата и навик да говори стегнато, без излишни отклонения. Казваше се Радослав Ковач. Кабинетът му беше скромен: бюро, няколко стола, рафтове с папки. Нямаше показна тежест, нито лъскава фасада. Това веднага ѝ допадна.
Тя подреди пред него разпечатките. Банкови извлечения, дати на преводите, суми. Три години, събрани в ясни таблици.
Радослав Ковач преглеждаше листовете мълчаливо. После свали очилата си и разтри основата на носа си.
— От кога събирате това?
— От седем месеца — отговори Светлана.
— Ясно. — Той отново сложи очилата. — Апартаментът на чие име е?
— На мое. Купен е преди брака, с пари на родителите ми.
— Колата?
— Също е на мое име. Кредита го изплатих сама.
Радослав Ковач кимна кратко, без да коментира. Записа нещо в бележника си.
— Камелия Емилова, майката на съпруга ви, е получавала пари редовно. Преводите са правени от обща сметка, в която основно е постъпвала вашата заплата. Това може да се докаже с банковите извлечения. Въпросът е какъв резултат искате в крайна сметка.
Светлана замълча за секунда.
— Искам всичко да бъде чисто. Без съдебен цирк, без кал. Но и без илюзии.
— Развод?
— Да.
Думата излезе от устата ѝ спокойно. Без трепване. Без забавяне. Каза я и в същия миг усети как нещо вътре в нея най-после си застава на мястото. Сякаш дълго беше носила тежка чанта и най-сетне я бе оставила на земята.
Когато се прибра, вече наближаваше девет вечерта. Александър Мартинов седеше в кухнята и се взираше в телефона си. Пликът с чипс беше отворен. Бутилката кока-кола — също. Той не попита къде е била. И това мълчание казваше достатъчно. Преди поне се преструваше, че се интересува.
Нощта мина без думи. Легнаха в едно легло, но лежаха като непознати в купе на нощен влак — всеки притиснат до своя край, всеки затворен в собствената си тишина.
На сутринта Светлана стана първа. Направи кафе — само за себе си — и тръгна за работа.
Кафенето, в което беше поканила свекърва си, се казваше „Патрик“ — тихо място в центъра, без шумна музика и без тълпи. Масите бяха разположени на разстояние една от друга. Светлана пристигна десет минути по-рано, избра ъглова маса и си поръча американо.
Камелия Емилова влезе точно в дванайсет. Беше със светлосиво палто и с чанта, която Светлана веднага позна — същата кожена чанта, купена уж „като подарък“ преди две години с пари от общата сметка. Тогава не беше обърнала внимание. Сега я гледаше и си мислеше колко странно е понякога една дребна подробност да придобие съвсем друг смисъл.
Свекърва ѝ се огледа, забеляза я и сложи на лицето си изражение, което трябваше да бъде нещо между усмивка и тревога. Седна срещу нея, без да сваля палтото — като човек, който няма намерение да остава дълго.
— Светланче, ти вчера направо ме изплаши. Какви са тези шестнадесет хиляди и осемстотин лева? Сигурна съм, че има някакво недоразумение.
— Не, Камелия Емилова. Няма недоразумение. — Светлана отвори папката, която беше донесла, и постави няколко листа на масата. — Ето ги преводите. Дати, суми, основание: „помощ за мама“, „мама поиска“, „спешно за мама“. Три години.
Камелия Емилова погледна листовете. После вдигна очи.
— Синът ми е помагал на майка си. Това е нормално.
— Нормално ли е да помага с парите на жена си? — попита Светлана със същия равен тон. — Защото негови средства по сметката практически не е имало. Изобщо.
Нещо в лицето на свекърва ѝ едва забележимо се размести. Мъничко — като пукнатина, която човек вижда само ако гледа внимателно.
— Преувеличаваш.
— Аз съм аналитик, Камелия Емилова. Не преувеличавам. Смятам.
Настъпи пауза. Сервитьорът донесе кафето на свекърва ѝ — тя го беше поръчала машинално, без дори да погледне менюто. Обхвана чашата с двете си ръце, сякаш търсеше топлина в порцелана.
