— Какво си направила?! — гласът на Николай прозвънтя остро. — Изкарала си детето на студа заради една супа?!
— Николай, сине, той ме обиди! — захленчи Иванка Калинова, но в думите ѝ вече нямаше предишната твърдост. — Аз се стараех, а той… Зорница го настройва срещу мен!
— Мълчи! — изрева Николай така, че тя отстъпи назад. — Даваш ли си сметка, че можеше да се разболее? Че можеше от уплаха да хукне към улицата? Ти изобщо разбираш ли какво си сторила?
— Исках само доброто му… — разплака се тя, размазвайки грима по лицето си. — Така са възпитавали и мен… Аз го обичам…
— Обичта е да нахраниш дете, не да го изхвърлиш навън. Попита ли го защо не му харесва? Може би е било прекалено солено? Не. Ти реши да му устроиш наказание за назидание. Мамо, обичам те, но това приключва дотук. Ти няма да решаваш как се възпитава моят син.
Настъпи тежка тишина. Чуваше се единствено подсмърчането на Иванка Калинова. Зорница Радославова излезе от детската и застана до мъжа си. Гледаше свекърва си спокойно — както се гледа нещо, което вече е изгубило властта си да плаши.
Николай си пое дълбоко въздух.
— Мамо, прибираш се у вас. Докато не решим как ще продължим оттук нататък, до внука си няма да се доближаваш сама. Срещи — само в наше присъствие. Разбра ли?
— Николай… Аз съм ти майка…
— Точно затова ти викам такси, вместо да те оставя пред вратата. Осъзнай разликата. Събирай си нещата.
Той извади телефона. Иванка Калинова, хлипайки, се повлече към антрето, където на закачалката висеше пътната ѝ чанта. След няколко минути се появи с разкопчано палто. Погледна Зорница продължително и безмълвно. Само устните ѝ трепереха.
Когато входната врата се затвори след нея, Николай клекна пред Васил.
— Прости ми, сине. Трябваше да го спра много по-рано. Баба ти повече няма да те нарани. Обещавам.
Момчето се хвърли в прегръдките на баща си и избухна в силен плач — сякаш най-после изпускаше страха, събиран с часове. Николай го галеше по гърба, а очите му също блестяха. Зорница стоеше до тях и плачеше без звук — от облекчение, от умора, от всичко преживяно.
Същата вечер Васил заспа в тяхната спалня, защото се страхуваше да се върне в детската. Николай и Зорница останаха в кухнята. Тенджерата с онази супа още стоеше недокосната на плота, а Зорница не изпитваше към нея нито капка съжаление.
