Размахваше ръце така, сякаш с жестове можеше да върне времето назад.
— Мария Александрова, ти нормална ли си? — изсъска той, вече почти без глас. — Къде ще отидат посред нощ? На Анна Цветанова ѝ е високо кръвното, бебето е само на три дни! Имаш ли изобщо сърце?
— Имам документи за тази кола, Антон Цветанов — отвърнах равномерно и, докато той се разсейваше от писъците на новороденото, протегнах ръка и извадих ключовете от контактния ключ. — Освен това пазя разпечатки за всичките ти „инвестиции“. Така че си повикай такси. Нали си заможният ни айти специалист — цели трийсет хиляди лева на месец изкарваш.
След десетина минути Иван Цветанов долетя на място. Аз вече бях седнала на задната седалка в собствената си кола. Потеглихме, а Антон Цветанов остана на тротоара — със сакове, с Анна Цветанова и с ревящия вързоп в ръце. В огледалото видях как трескаво притиска телефона до ухото си и се опитва да намери кой да го спаси.
Мина месец и животът ми окончателно заприлича на съдебна драма с безкрайни епизоди. Антон Цветанов и новото му семейство се натъпкаха при майка му в стария ѝ тесен апартамент, защото изведнъж се оказа, че пари за наем няма. Без моите „счетоводни“ подпори заплатата му едва стигала за памперси и за дълговете по кредитните карти.
Свекърва ми сега почти не слиза от прага ми. Настоява да „върна на детето баща му и колата“. В нейните очи аз съм безсърдечно чудовище, изхвърлило бедна жена с пеленаче на студа. Приятелките ми също се разделиха на лагери: едни ме поздравяват за самообладанието, други въздишат укорително — не било редно така заради бебето, то нямало вина.
А аз за пръв път от четири години насам усещам, че мога да дишам. Подадох иск за делба на имуществото и смятам да си върна всеки лев, който той е прахосал по своите „дежурства“.
Прекалих ли онази нощ пред родилното, когато ги оставих на улицата? Или просто постъпих честно, като си взех обратно онова, което беше мое?
