— повтори той с насмешка, като изви устни. — Наистина ли мислиш, че не разбирам как си се сдобила с тях?
— Калоян… — тя пристъпи към него, ала ръцете ѝ трепереха и ключовете в дланта ѝ издрънчаха предателски. — Чуваш ли се изобщо?
— Казва истината — намеси се Виолета Стоянова и стисна папката толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. — Най-сетне синът ми отвори очи.
Снежана Велчева изсумтя доволно, а Борислав Генчев се подсмихна и нарочно издуха облак дим към Радослава Маринова.
Нещо вътре в нея се пречупи. Допреди месеци би избухнала в сълзи, би се впуснала да обяснява и да се оправдава. Сега обаче нямаше нито сълзи, нито нужда от защита. На тяхно място се настани студено, непоколебимо спокойствие.
Тя бавно извади телефона от чантата си.
Настъпи тишина.
— Ало, господин Мирослав Чавдаров? — гласът ѝ звучеше равен, почти безчувствен. — Да. Всичко е уредено. Приемам условията.
Затвори. После измъкна от папката няколко листа. Хартията прошумоля рязко, сякаш ехна изстрел.
— Това е нотариалният акт за продажба.
— За какво говориш? — Калоян се намръщи, объркан.
— За къщата, в която живеете. — Тя срещна погледите им без колебание. В очите ѝ имаше тишина, каквато никой от тях не бе виждал. — Вече не е ваша.
Снежана пребледня, Борислав изпусна фаса и припряно го стъпка. Виолета залитна и притисна гърдите си.
— Лъжеш! — прошепна тя дрезгаво. — Нямаше как!
— Имаше. И го направих. — Радослава прибра документите обратно. — Разполагате с един месец. Новият собственик започва ремонт.
Тя отвори гаража, седна зад волана и завъртя ключа. Двигателят изръмжа, разкъсвайки и последните им илюзии.
— Радослава… — гласът на Калоян този път бе несигурен. — Почакай. Можем да поговорим. Ще намерим решение.
Тя го погледна спокойно.
— Не. Вече е късно.
Когато колата потегли по улицата, тя не се обърна назад и едва тогава, останала сама със себе си, усети как спомените започват да изплуват един по един.
