Тя търсеше разговор, опитваше се да стигне до него, но Калоян я прекъсваше с кратки, сухи реплики: „Стига“, „Изтощен съм“, „Не сега“. Между тях се настани стена, която с всеки ден ставаше по-дебела.
За разлика от него, Виолета Стоянова сякаш се съживи. Като че ли тежест падна от плещите ѝ. Започна да се появява без предупреждение, отключваше с резервния ключ, ровеше из хладилника, размествaше шкафове и чекмеджета, все едно домът не беше на Радослава. Скоро престана да се прикрива и заяви направо: „Апартаментът на баща му ми се полага! И гаражът също! Това е семейно право!“
Радослава преглъщаше обидите, но усещаше как напрежението се сгъстява — бурята наближаваше.
И ето че тя избухна. Виолета, с пламнало лице, се беше изправила пред гаражната врата и крещеше така, че ехото се носеше по целия двор:
— Отваряй веднага! Колата трябва на сина ми! Ако откажеш — ще те изхвърлим оттук!
До нея стоеше Снежана Велчева с присвити очи, а Борислав Генчев палеше цигара с насмешлива физиономия. Малко по-назад — съседката Цветелина Пашова, иначе любезна, а сега странно притихнала, с онзи поглед, в който се смесваха престорено съчувствие и злорадо любопитство.
Радослава ги слушаше мълчаливо. Знаеше, че всяка нейна дума ще бъде обърната срещу нея. Но вътре в нея вече кипеше.
Снежана размаха папка с листове:
— Завещанието на Светослав Руменов е нищожно. Ето доказателствата!
Цветелина добави тихо, но достатъчно високо:
— Видях Калоян в едно кафене с жена. Прегръщаха се.
Светът на Радослава се разклати. Дъхът заседна в гърдите ѝ.
Тогава се появи Калоян. Вървеше забързано, намръщен, със стиснат телефон. И вместо да застане до съпругата си, прие без колебание думите на майка си и леля си.
— По документи… — усмихна се криво той. — Няма ли да обясниш откъде се сдоби с тях?
Тя го гледаше така, сякаш пред нея стоеше непознат. Познатите черти, бръчицата на челото, навикът да пали цигара с едно рязко движение — всичко беше същото, но студено и чуждо.
Той повтори подигравателно:
— По документи…
