– И срещу двамата. Освен това ще внеса и граждански иск – за 480 хиляди лева срещу Стоян Александров. Имам разписки, банковите преводи са проследими. Утре ще ви донеса целия комплект документи.
От другата страна на линията Антон Пиринки въздъхна колебливо.
– Десислава Борисова… Донка Соколова е на седемдесет и осем. Все пак… по човешки…
Гласът ми остана равен.
– Антоне, преди двадесет и осем години тази „възрастна жена“ изсипа три литра борш в мивката ми, защото според нея не бях „от тяхната порода“. А вчера доведе сина си да пробива входната ми врата. Двадесет и осем години проявявах човечност. Стига толкова.
Настъпи кратко мълчание.
– Разбрах. Очаквам ви утре.
Затворих. Приближих се до прозореца. Навън вече се спускаше здрач – ноември, мракът пада рано. Някъде от парка се чу кучешки лай. Сипах си още едно кафе – трето за деня. Знам, че после ще ми скочи кръвното, но в този момент не ме интересуваше.
Позвъних на Ралица Костова.
– Е? – попита тя без поздрав.
– Подавам жалба. И иск.
– Браво. Само че да те предупредя, Деси…
– Слушам.
– Ще се надигне цялата рода. Ще те изкарат безсърдечна. Ще реват, че си пратила старицата на съд и че разоряваш брата на покойния си мъж. Подготвена ли си?
Погледът ми се спря върху обезобразената врата, която отново щеше да се сменя. После – върху празния апартамент, в който вече никой освен мен нямаше ключ. И накрая – върху снимката на Димитър Калинов на рафта. Усмихнат, присвил очи срещу слънцето.
– Готова съм – отвърнах тихо. – Чаках този момент двадесет и осем години.
Два месеца по-късно.
Донка Соколова лежи „с високо кръвно“ при втората снаха на Стоян – Лилия Мартинова, вдовицата от първия му брак. Същата тази Лилия, която навремето свекървата изгони от дома им с крясъци и обиди. Сега я търпи – със стиснати устни и калкулатор под ръка. Чух от общи познати, че Лилия вече е изчислила колко ѝ струва издръжката на ден и брои дните, докато се отърве от нея. Но Донка няма къде да отиде. Стоян не смее да я приеме – страхува се новата му съпруга да не го изхвърли и него.
Образувано е досъдебно производство за опит за незаконно проникване. Разследването върви. Заради възрастта ѝ вероятно ще се размине с условна присъда или глоба – не повече от 50 хиляди лева. Но всичко е документирано. Има запис. Съседката от петия етаж свидетелства, че е чула обидата „приблудa“ със собствените си уши. Ключарят от първото посещение също даде писмени показания, подробно описвайки обещаната му сума.
Стоян Александров влиза на работа през задния вход – очаква съдебните изпълнители. Делото по моя иск е насрочено за януари. Разписки, банкови извлечения, разпечатки – всичко е подредено, номерирано и копирано в три екземпляра. Няма шанс да се измъкне. Сигурна съм, че адвокатът му вече му го е обяснил. От заплатата му като охранител в мола ще удържат по 50% до пълното изплащане. По мои сметки – около осем години.
„Роднините“ – братовчеди, далечни лели от Плевен, хора, които за двадесет и осем години не са ме потърсили нито веднъж – звънят с един и същи текст: „Десислава, как можа, жената е стара, майка-героиня е, смили се.“ Отговарям с едно изречение: „Дадох ѝ двадесет и осем години. Достатъчно.“ След това прекъсвам и блокирам номера.
Племенницата на Димитър Калинов ми написа: „Лельо Деси, ти си чудовище. Чичо Митко се върти в гроба.“
Не ѝ отвърнах. Вечерта отидох в спалнята, отворих гардероба и извадих стара кутия с писма. В началото на деветдесетте, когато още се срещахме, Димитър ми пишеше от казармата. Прочетох едно от тях. В него имаше ред: „Деси, ти си желязна и точно затова те обичам. Никога не позволявай на майка ми и баща ми да се отнасят с теб така. Чуваш ли?“
Чувам те, Митко. Едва сега – наистина.
Вратата вече е сменена. Бронирана, с три заключващи механизма и видеогледало. Струва 112 хиляди лева. В тетрадката си записах: „Дълг от роднини + нова врата = 614 000 лв.“ От Стоян ще си получа всичко.
Спя до осем сутринта. Без приспивателни. За първи път от три години.
А Донка разказва наляво и надясно, че съм „отровила Димитър“ и че сега „довършвам майка му“. Съседките шушукат пред входа. Племенницата мълчи. Далечната леля от Плевен ми изпрати съобщение: „Гори в ада.“
И знаете ли какво?
Не ме засяга.
Прекалих ли със старата жена и с нейния пропаднал син? Или просто след двадесет и осем години мълчание натиснах „запис“ и набрах участъковия в точния момент?
