— Заминаваш напразно.
Борис вдигна поглед към нея. В очите му се четеше чист страх, онзи внезапен ужас, когато осъзнаеш, че почвата под краката ти се рони.
— Елена, почакай… Можем да измислим нещо. Да се разберем. Аз не предполагах, че ти… че ще успееш… Мислех си просто…
— Че ще се пречупя — довърши тя вместо него. — Че без твоята фирма съм никоя. Че ще съжалявам цял живот, задето съм си тръгнала.
Тя се наведе леко към него. Гласът ѝ беше спокоен, почти тих, но думите ѝ падаха тежко.
— А аз просто работех. Две години. На студено. Без финансиране. Почти без сън. Вярвах в това, което създадох. Ти се подиграваше. А сега аз съм тук, а ти оставаш с разпадаща се компания и с чужди средства, които няма как да върнеш.
— Елена, моля те…
— Предупредих те още в съда — прекъсна го тя. — Казах ти, че сам няма да се справиш. Че разработката не е купчина документи, а жив организъм. Но ти не чу и дума. За теб бях просто истерична жена.
Тя се изправи, сякаш окончателно затвори разговор, продължил твърде дълго.
— Сбогом, Борис.
Стоян Велизаров задържа вратата отворена. Елена пристъпи навън към пистата. Вятърът я блъсна в лицето — студен и остър. На двайсетина метра чакаше малкият бял самолет със синя линия по корпуса.
Тя не се обърна назад. Изкачи стълбичката и влезе вътре. Кабината беше тиха, изпълнена с мека светлина. Стюардесата ѝ посочи място до прозореца.
Елена седна. Пръстите ѝ потреперваха. Стисна ги силно, после ги отпусна и пое дълбоко въздух.
Преди две години стоеше сама в празна лаборатория в покрайнините и се питаше дали ще издържи. Дали има смисъл. Дали може сама.
Оказа се, че може.
Самолетът започна да се движи бавно по пистата. През илюминатора терминалът се смаляваше. Някъде там Борис стоеше с телефон в ръка и разбираше, че всичко е приключило.
А тя продължаваше напред.
Към живота си. Към онзи път, който сама беше проправила. Без позволение. Без чужд подпис под договорите.
Машината се откъсна от земята. Елена затвори очи. Вътре в нея беше спокойно — за пръв път от години истински спокойно.
Можеше да се срине тогава, преди две години. Да повярва, че без него няма шанс. Да се откаже.
Но не го направи.
И това струваше повече от който и да е договор.
Повече от всяка сума.
Тя отвори очи и се загледа в облаците.
