В следващия миг сякаш всичко около нея притихна, като че ли се намираше в друг свят – далеч от напрежението, което изпълваше кухнята.
Лицето на Георги Емилов се изкриви грозно; последните остатъци от самообладание очевидно се изпариха и на тяхно място избухна суров, неукротим гняв.
– Казах ти да не пипаш финансите ми! – изрева той, а пръстите му се свиха в твърд юмрук.
Всичко стана за част от секундата – рязко, почти машинално. Емилия Василева вече познаваше тези движения прекалено добре, за да бъде изненадана. Тялото ѝ реагира само – тя се отмести встрани и ударът профуча покрай нея, забивайки се в кухненския шкаф. Дървената вратичка изпука силно, сякаш пое върху себе си напрежението, което отдавна витаеше между тях.
Точно тогава вратата на кухнята се открехна бавно. От полумрака пристъпи нова фигура.
На прага застана Светлана Цветанова – майката на Георги Емилов. Присъствието ѝ беше студено и пресметливо, както винаги в моменти, когато обстановката е нажежена до крайност.
– Георги, сине, защо се разпалваш така? Сигурно става дума за някоя женска глупост – произнесе тя с пренебрежение, хвърляйки към Емилия поглед, лишен от каквато и да било топлота.
– От самото начало ти казвах, че подобно провинциално момиче ще донесе само неприятности на семейството – продължи тя ледено, като внимателно подбираше думите си, за да жилят.
Георги се облегна на стената, дишайки тежко, опитвайки се да укроти бурята в себе си, но мускулите му останаха напрегнати.
– Започвай да събираш багажа си – отсече внезапно той, а погледът му стана твърд като камък. – Давам ти три дни. След това не искам да те виждам тук.
– Жилището е мое. Децата остават при мен. Ти нямаш нито средства, нито работа, нито какъвто и да е шанс – добави, сякаш произнасяше окончателна присъда.
Емилия замълча за миг, без да сведе очи, но вътре в нея всичко вече работеше по съвсем различен план.
