— …е взела от мен сто хиляди лева уж за „операция на кучето“.
— Това е пълна измислица! — Жанета скочи така рязко, че столът ѝ изскърца по пода.
— По-спокойно — отвърна Надежда и плъзна пръст по екрана. — Ето следващата снимка. Разписката от банковия превод. Същата дата, на която гордо позираш с новото палто.
Маргарита пребледня осезаемо.
— Да продължим ли? — гласът на Надежда вече звучеше твърдо. Тя отвори извлечение от сметка. — Всички преводи на Георги към майка му за последните дванайсет месеца. Общо 387 хиляди лева. От общия ни бюджет.
Георги впери поглед в пода, сякаш шарките на плочките внезапно бяха станали крайно интересни.
— И накрая… — тя преглътна, но не отстъпи, — становище от моя работодател относно разпространените клевети.
Полицаят, който до този момент се опитваше да изглежда неутрален, се размърда неловко.
— Ами… това са вътрешносемейни неуредици…
— Не — прекъсна го тя и се изправи. — Става дума за измама, изнудване и уронване на престижа. Това вече е въпрос на закона.
В стаята се спусна тежка тишина.
Маргарита първа наруши мълчанието:
— Нищо няма да успееш да докажеш!
— Всичко вече е документирано — отвърна Надежда и посочи към джоба си. — Разговорът ни се записва.
После се обърна към Георги:
— Утре подавам молба за развод. И ако някой от вашата „сплотена“ фамилия реши пак да ме притиска, записите ще стигнат до прокуратурата.
На прага тя се спря за миг.
— А дрехите ми можете да изхвърлите. Нямам нужда от нищо, което ме свързва с вас.
Вратата хлопна. Отвътре се разнесе истеричният глас на Маргарита:
— Как си позволява?!
Но Надежда вече крачеше към автомобила си. В гърдите ѝ за пръв път от месеци имаше въздух.
Телефонът ѝ вибрира.
„Гордея се с теб. Отваряме ли шампанското?“ — пишеше приятелката ѝ.
Надежда се усмихна.
„Не. Отиваме при адвокат.“
Тя още не подозираше, че това е само началото. Докато сядаше зад волана, Георги трескаво набираше номер.
— Мамо, какво ще правим? Ако заведе дело, ще излезе наяве вторият ти кредит… и другото семейство на татко…
Три седмици по-късно Надежда стоеше пред сградата на районния съд и приглаждаше яката на новото си палто. До нея бе адвокатката ѝ — колежка на стар състудент, поела случая с видимо настървение.
— Готова ли си? — попита тя, преглеждайки папката с документи.
— Отдавна — отвърна Надежда и пое дълбоко въздух.
В залата ги посрещна напрежение. Срещу тях седяха Георги, Маргарита и техният защитник — възрастен мъж с уморени очи.
Съдията откри заседанието:
— Дело за прекратяване на брака между Надежда Михайлова Крилова и Георги Владимиров Крилов.
Пръстите на Георги нервно потропваха по масата. Маргарита хвърляше остри погледи.
Когато съдът поиска становищата, адвокатката на Надежда се изправи.
— Клиентката ми настоява за равноправна подялба на съвместно придобитото имущество. Освен това претендираме обезщетение за неимуществени вреди в размер на 300 хиляди лева.
В залата се разнесоха възмутени възгласи.
— Пари ли? Тя трябва да връща! — скочи Маргарита.
— Госпожо Маргарита, ред в залата — строго отсече съдията.
Адвокатката продължи спокойно:
— Представяме доказателства за системно финансово притискане от страна на семейството на ответника, както и материали, удостоверяващи клеветнически твърдения.
На масата легна папка с разпечатки от кореспонденции, банкови извлечения и стенограми от записи.
Лицето на Георги изгуби всякакъв цвят.
— Надежда… можем да се разберем… без съд… — прошепна той.
— Този момент отмина — отвърна тя тихо.
След като прегледа документите, съдията се обърна към отсрещната страна:
— Имате ли възражения?
Адвокатът им въздъхна тежко.
— Готови сме да обсъдим споразумение.
Час по-късно всичко приключи. Апартаментът оставаше съсобствен до продажбата му. Колата — за Георги. Паричните средства по сметките бяха разделени, като половината се възстановяваха на Надежда.
Пред сградата Георги я настигна.
— Надежда… аз…
Тя го погледна внимателно — човека, за когото някога бе казала „да“ с толкова надежди.
— Знаеш ли кое ме боли най-много? — каза спокойно. — Бих готвила и по синята папка на майка ти, ако поне веднъж беше застанал до мен.
Той сведе очи.
— Тя ми е майка…
— Именно. Оттук нататък — твоя грижа.
Надежда се обърна и тръгна към приятелката си, която я чакаше с бутилка шампанско.
— Е, госпожо свободна жена?
Тя се засмя, а по бузите ѝ се търкулнаха сълзи.
— Знаеш ли какво ще направя първо?
— Кажи.
— Ще изям пица с ананас. Онази, която той ненавиждаше.
— Качвай се. Отиваме.
Колата потегли. Надежда извади телефона си. В семейния чат, от който така и не я бяха премахнали, стоеше ново съобщение от Маргарита:
„Сине, не се тревожи. Ще ти намерим нова жена. Послушна.“
Надежда се усмихна и написа последния си ред, преди да блокира разговора:
„Благодаря за списъка. Моят вече е при адвоката.“
Затвори приложението, спусна прозореца и пое въздух с пълни гърди. Пред нея се откриваше чиста страница.
В същото време телефонът на Георги иззвъня.
— Ало, мамо?
— Веднага ела! — крещеше Маргарита. — Баща ти е подал молба за развод! И се оказва, че…
Но продължението Надежда никога нямаше да чуе. Нейната глава от тази история беше затворена.
А някъде, може би, вече се подготвяше следващата снаха — бъдещата притежателка на онази прословута синя папка.
