— В неловко положение се поставихте сами, когато решихте, че е нормално да живеете на мой гръб и едновременно с това да ме унижавате — произнесе тя тихо, но отчетливо. — Картите са на мое име. Средствата по тях също. От днес нататък повече няма да финансирам вашето „семейно спокойствие“.
Златка Любомирова пребледня.
— Значи си ни подслушвала?! — прошепна тя задъхано.
— Не беше нужно. Говорехте толкова високо, че думите ви стигаха и през стената.
— Деси, стига вече — Иван внезапно смекчи тона, дори се опита да изглежда разкаян. — Просто си приказвахме. Мама беше ядосана, изпусна си нервите. Защо правиш драма от нищо? Хайде да го оставим зад гърба си.
— Да го оставим? — усмивката ѝ беше кратка и горчива. — Най-болезненото не е мнението на майка ти. То не ме интересува. Най-унизителното беше твоят смях. И онова сравнение с „удобния кон“, който трябва само да тегли и да пълни сметките.
— Преувеличаваш! Не съм го мислел така!
— Чух достатъчно. Няма какво повече да обсъждаме.
В този момент Златка рязко се надигна и замахна с чантата си към нея. Десислава спокойно хвана китката ѝ във въздуха. Свекървата изгуби равновесие и тежко се стовари обратно върху пуфа в антрето.
— Ако още веднъж се опитате да ме нападнете — каза тя твърдо, — ще подам жалба. И ще разкажа всичко така, както е. Повярвайте ми, това няма да се отрази добре на името ви. Седнете и се успокойте.
Тя пусна ръката ѝ. От предишната надменност на Златка не бе останало нищо.
Десислава взе дамската си чанта.
— Почакай… — Иван застана на пътя ѝ. В погледа му вече се четеше паника. — А наемът? След няколко дни трябва да платим. Аз нямам и стотинка…
— Това вече не е мой проблем. Говорих със собственичката. Договорът беше на мое име и го прекратих. Днес се изнасям.
— Значи ни изхвърляш?
— Оставям ви двамата — точно както предпочитате. Без моето участие.
Тя го отмести без колебание, излезе на стълбището и затвори вратата след себе си. Щракването на ключалката прозвуча като окончателна присъда.
Навън въздухът беше хладен и свеж. Пое дълбоко дъх. Нямаше сълзи, нито желание за самосъжаление. Само усещане за лекота.
Година и половина по-късно Десислава седеше на балкона на новия си апартамент. В ръцете ѝ димеше чаша чай, а по улицата един по един светваха фенерите.
От общи познати бе научила, че Иван и майка му са се преместили в малко жилище в покрайнините на Бургас — за по-добро не им достигали средства. Златка се наложило да стане по-скромна, а Иван започнал втора работа, за да покриват поне основните разходи. Тя продължавала да мърмори, а той мълчаливо понасял упреците.
Десислава междувременно бе повишена. Вече не ѝ се налагаше да се оправдава за успехите си или да търпи пренебрежение в собствения си дом. Изгради живота си сама — внимателно, стъпка по стъпка. И този път основите бяха стабилни.
— Махай се оттук, парцал такъв! — Валя Огнянова с отвращение избута премръзналата непозната жена с дете навън в свирепата виелица.
Само час по-късно Симеон Мартинов включи телевизора и застина. Лицето на същата „парцалана“ заемаше екрана на всички канали в криминалните новини…
