Оттогава посещенията на Златка Любомирова станаха още по-чести и придобиха характер на инспекции.
— Деси, пак има следи по смесителя в банята — отбелязваше тя още от прага, без дори да се съблече. — Разбирам, че работата ти е натоварена, но една жена трябва да поддържа дома си изряден. Синът ми не е свикнал да живее в безпорядък.
Десислава преглъщаше всичко. Опитваше се да разговаря с Иван, молеше го поне веднъж да постави граници.
— Хайде пак започваш — намръщваше се той, без да откъсва очи от екрана на лаптопа. — Майка ми е възрастен човек, има си разбирания. Просто кимни и не се задълбочавай. Толкова ли ти тежи?
Развръзката дойде в една обикновена сряда вечер. Десислава се прибираше след изтощителен ден, едва влачеше крака. Завъртя ключа тихо, за да не вдига шум. В антрето видя познатите обувки на свекърва си. От кухнята се чуваше разговор.
Тя събу обувките си и остана неподвижна, заслушана.
— Жена ти съвсем си е повярвала — звучеше раздразненият глас на Златка Любомирова. — Вчера си купих нещо за есента, а днес ми пише, че трябвало да я уведомявам преди да харча. Представяш ли си?
— Мамо, тя си прави сметки… Нали мислим да сменяме колата — отвърна Иван нехайно, докато шумолеше с опаковка от бисквити.
— Каква кола? — изсумтя свекървата. — Коя е тя, че да ме държи под отчет? Обикновена работничка от фабриката. Днес се е барнала в костюм и вече се мисли за голяма работа. А всъщност си остава същата простушка. Няма класа, няма възпитание. Не е нашата порода, сине.
Десислава застина в коридора. Сърцето ѝ биеше глухо. Очакваше Иван да я защити, да каже поне една дума в нейна подкрепа — че именно тя издържа дома им.
Вместо това от кухнята се разнесе кратък смях.
— Е, мамо, стига — подхвърли той. — Работи много, в къщи не създава главоболия. Нека се чувства важна, щом ѝ харесва. За нас е важно по картата винаги да има пари.
Тези думи пронизаха Десислава по-силно от всяка обида. Нямаше сълзи, нито истерии. Настъпи тишина вътре в нея — ясна и хладна. Тя безшумно отвори входната врата, излезе на площадката и я притвори след себе си. Постоя минута, пое дъх, след което отново отключи и този път тръшна вратата, сякаш току-що се прибира.
На вечерята беше усмихната и мълчалива. На следващия ден, когато Иван и Златка Любомирова излязоха на ресторант, Десислава отвори банковото приложение на телефона си.
Няколко докосвания на екрана.
Деактивиране на допълнителната карта, издадена на името на съпруга ѝ.
Блокиране на картата, предоставена на свекървата.
Задаване на нулев лимит за всички сметки, до които Иван имаше достъп.
Системата потвърди действията. Достъпът до средствата беше напълно прекратен.
Сега тя стоеше в спалнята с приготвен куфар до леглото.
Час и половина по-късно ключът издрънча нервно в ключалката. Десислава тъкмо закопчаваше палтото си. В антрето нахлуха Иван и Златка Любомирова, видимо разтревожени.
— Ти нормална ли си?! — избухна свекървата. — Цял час седяхме там! Иван звъня на познати, молеше се да ни преведат пари, за да не ни задържат! Как можа да направиш такъв номер?
— Деси, това вече мина всякакви граници — добави Иван. — Какво си въобразяваш? Изложи ни пред всички!
Десислава приглади яката на палтото си и ги погледна. Погледът ѝ беше спокоен, равен и напълно празен.
