– Скъпи, звъня майка. Каза, че през уикенда ще наминат към нас – подхвърли предпазливо мъжът и хвърли изпитателен поглед към съпругата си, защото отлично знаеше, че новината няма да ѝ допадне.
– И ти какво ѝ отговори? – отвърна Мария с прикрито раздразнение.
– Как какво? Казах им да заповядат. Само уточних, че ако мислят да правят барбекю, да си донесат месото, понеже нямаме време да обикаляме пазара.
Мария замълча. Не ѝ се започваше поредният спор. Така или иначе двамата с Александър нямаха конкретни планове за почивните дни. По-добре роднините да се изсипят сега, отколкото в момент, когато ще са затрупани със задачи.
Размислите ѝ бяха прекъснати от настойчивото звънене на телефона.
– Ало?
– Здравей, Мария. Александър каза ли ти, че в събота ще ви гостуваме? – чу се гласът на свекърва ѝ, Светлана Огнянова.
– Здравейте. Да, току-що ми спомена.
– С баща му сме тръгнали към пазара да избираме месо. Ти разбираш ли от това – коя част е най-подходяща за скара?
– Честно казано, не съм специалист. По-лесно ще е да вземете вече мариновано от магазина.
– Хм, пет килограма готово месо ще ни излезе доста солено.
– Пет килограма? Защо ви е толкова много?
– Ами няма да сме само ние. Вашето семейство, нашето… Поканили сме и Ковачови, както и Пиринките.
Мария ококори очи.
– Как така всички ще идват у нас? Александър спомена само за вас – не скри недоволството си тя.
– Мило дете, майските празници са. Ще се съберем, ще си починем, ще хапнем на двора. Какво по-хубаво?
За Мария обаче това не звучеше като почивка. Гостите щяха да се забавляват, а тя отново щеше да тича от кухнята до двора като навита пружина.
Преди две години тя и Александър бяха купили къща извън града с идеята най-сетне да намерят спокойствие. Оттогава насам роднините му сякаш откриха безплатна ваканционна база. Първоначално родителите му идваха веднъж на три месеца. После посещенията станаха ежемесечни. А напоследък едва ли не всяка седмица се канеха сами. И не идваха само двамата – Светлана Огнянова започна да води сестрите си, племенниците, а понякога и далечни познати.
Никой от тях нямаше собствена вила, затова бяха решили, че къщата на Александър е идеалното място за отдих на чист въздух. В началото Мария приемаше всичко с усмивка. С времето обаче непрекъснатият поток от хора я изтощи. Домът им беше купен, за да имат тишина и лично пространство, а вместо това всяка седмица дворът се превръщаше в шумен лагер.
– Александър, трябва сериозно да поговорим – каза тя твърдо същата вечер. – Това е последният път, когато роднините ти идват без да ни питат и се разполагат тук като в собствената си вила, защото повече няма да го търпя.
