Решението не донесе лекота още от първия ден. В началото новата работа погълна Иван изцяло. Случваше се да се прибира след полунощ — по дрехите му полепваше мирис на цимент, силно кафе и умора. Понякога дори не намираше сили да вечеря — лягаше и заспиваше веднага щом главата му докоснеше възглавницата. Но нещо в него се беше променило. В очите му се появи увереност. Вече виждаше осезаемите плодове от труда си — завършени сгради, доволни инвеститори, поети и изпълнени ангажименти. Скоро му повериха по-големи обекти, а ръководството оцени бързата му преценка и твърдия характер.
Анна най-сетне си позволи да си поеме въздух. Прекрати дребните поръчки, които ѝ носеха повече изтощение, отколкото доход, и остави само двама сериозни издатели. Денят ѝ вече не беше разкъсан на безброй задачи. Вечерите принадлежаха на семейството — на игрите с малкия Георги, на строенето на кули от конструктор или на тихите разговори в кухнята, където с Иван обсъждаха изминалия ден.
Година по-късно продадоха малкото си студио. Събраните средства и спестяванията им стигнаха за просторен двустаен апартамент в тухлена кооперация до зелен парк. Обзавеждането не беше прибързано — избираха всичко с мисъл и желание. Анна лично подбра цветовете за стените, поръча кухнята, за която отдавна мечтаеше — широка, светла, с голям плот. Георги получи собствена стая, боядисана в мек морски нюанс, където играчките му най-сетне имаха място.
Светлана Данаилова почти не се обаждаше през тази година. Празниците минаваха без поздрав, за внука не питаше. Очакваше синът ѝ да се появи и да поиска прошка. Иван обаче звънеше само в събота или неделя — кратко, спокойно, интересуваше се от здравето ѝ и предлагаше да ѝ занесе покупки. Чуваше хладното: „Нищо не ми трябва“, и без излишни думи приключваше разговора.
Тя прекрачи прага им само веднъж — ден преди новоселието.
Обади се по домофона и сухо съобщи, че у нея са останали някакви документи. Иван я покани да се качи.
Светлана Данаилова мина по широкия коридор, събу се внимателно и подреди ботушите си върху постелката. Огледа светлата дневна, новия диван, големия телевизор на стената. Надникна и в кухнята, където Анна месеше тесто за пай.
Годините сякаш бяха оставили следа — гласът ѝ вече не звучеше така остро.
— Хубав дом сте си намерили — каза тя, без да среща погледа на снаха си. — Просторно е.
— Радвам се, че ти харесва, мамо — отвърна Иван, излизайки от детската с Георги на ръце. Момчето гледаше непознатата жена с любопитство. — Влизай, Анна ще направи чай.
Свекървата се поколеба. Думите ѝ идваха трудно. Извинение не последва — за нейното поколение това означаваше капитулация. Вместо това извади от чантата голяма кутия с играчка железница и я остави върху шкафа до вратата.
Пиха чай. Разговорът беше накъсан, изпълнен с баналности за времето и цените. Когато тръгна да си ходи, Светлана Данаилова се спря за миг на прага.
Погледът ѝ се задържа върху сина ѝ — вече зрял, стабилен мъж. После се насочи към Анна, която стоеше до него и леко придържаше рамото му.
— Добре тогава… живейте си — промълви тя, пристягайки шала си. — Ако ви потрябвам да гледам Георги през уикенда… обадете се. Така или иначе съм си вкъщи.
— Ще ти звъннем, мамо — отвърна спокойно Иван.
Вратата се затвори. Апартаментът не притихна — хладилникът тихо бръмчеше, отвън премина кола, Георги вече сглобяваше новата си железница. Това беше техният шум — топъл и истински. Анна се облегна на касата и срещна погледа на съпруга си.
Иван я прегърна през раменете и прошепна:
— Хайде, да довършим пая.
Анна се усмихна. Знаеше, че външните гласове и старите упреци губят сила там, където има взаимно уважение. А най-важното — до нея стоеше човек, който в решителния момент бе избрал своето семейство.
