Светлана Борисова сведе поглед към папката в ръцете си.
— Двайсет и четири — отвърна тихо.
— И защо научавам за тях от обобщената справка, а не лично от вас?
— Прецених, че са дребни оперативни ситуации.
— Да откажеш достъп на човек заради възрастта му не е „дребна ситуация“.
Гергана Данаилова внезапно заговори припряно, сякаш се опитваше да навакса нещо пропуснато:
— Готова съм да се извиня. Просто често идват хора, които само разпитват за цените, спорят, губят ни времето. Помислих си…
— Че една побеляла жена няма как да плаща по 18 000 лева на месец — довърших вместо нея. — И решихте, че не заслужава уважително отношение.
Тя преглътна.
— Сгреших.
— Така е.
Във фоайето настъпи пълна тишина. Дори машината за кафе зад рецепцията сякаш намали шума си.
Светлана се обади внимателно:
— Мария Емилова, ще ви издам абонамента лично.
— Няма нужда. Разполагам със служебен достъп до всички клубове от веригата.
Гергана затвори очи за миг.
— Тогава защо казахте, че искате да се запишете?
— За да видя как изглежда истината от другата страна на гишето.
Извадих от чантата си малък бележник с изтъркана корица. Хартиен, старомоден — в него записвах нещата, които не бива да се размиват в сухи отчети.
— Светлана Борисова, решението е следното. Днес провеждате извънреден инструктаж на цялата смяна. До утре в 12:00 часа искам подробен план за обучение по обслужване на клиенти от всяка възрастова група. В рамките на 30 дни правим проверка и на петте клуба в мрежата.
— Ще бъде готово.
— Извадете всички жалби от последните шест месеца. По всяка — конкретен отговор, предприети мерки и резултат.
— Разбрах.
Гергана стоеше като вкопана.
— А какво следва за мен? — попита едва чуто.
— От днес няма да работите на рецепцията.
— Уволнение ли?
— Не. Засега не. Едно неправилно решение не зачерква човек, но след подобни думи не можете да бъдете лицето на клуба.
Тя вдигна бавно глава.
— Ще се поправя.
— Имате шанс. Предстои ви един месец работа без контакт с клиенти и повторно обучение. След това — оценка. Ако още веднъж чуя изрази като „не обслужваме пенсионерки“, раздялата ще е окончателна.
Гергана кимна — този път без усмивка и без следа от предишната надменност.
— Разбрах.
— Не на мен трябва да го казвате.
Тя се обърна напълно към хората във фоайето.
— Моля да ме извините. Казах недопустими неща.
Жената с картата отвърна спокойно:
— Важно е да не се повтаря.
— Няма да се повтори — казах твърдо.
Мартин Любомиров стоеше до прозореца и наблюдаваше мълчаливо. Приближих се до него.
— Името ви?
— Мартин.
— От колко време сте тук?
— Трета година.
— Постъпихте правилно, че уведомихте управителя.
Той сви рамене.
— Просто не исках някой да бъде унижен.
— Именно това е смисълът на тази работа.
По лицето му премина смущение.
— Благодаря.
Обърнах се към Светлана Борисова.
— На Мартин оформете премия от 20 000 лева за спазване на стандартите и човешко отношение.
— Ще подготвим документите.
Гергана повдигна поглед, но запази мълчание. Вероятно започваше да осъзнава, че тук не се ценят онези, които най-шумно говорят за „елит“, а хората, които запазват достойнство пред всеки клиент.
