— Драгомир ви е дал ключ? — гласът на Надежда остана равен, макар че вътрешно кипеше.
— Разполагам с резервен, — отвърна спокойно Светлана Николова и я огледа от глава до пети. — Синът ми ми разказа за вчерашния ви разговор. Дойдох да внеса яснота по някои въпроси.
— Слушам ви, — Надежда свали сакото си, подреди го внимателно на облегалката и седна срещу нея.
— Правите огромна грешка — започна свекървата наставнически. — Драгомир е изключително способен специалист. Недопустимо е да приема каквато и да е работа, която не отговаря на нивото му. А вие, като негова съпруга, сте длъжна да го подкрепяте в трудните моменти.
— Осем месеца не са „момент“, а начин на съществуване — отвърна рязко Надежда.
— Моля, не ме прекъсвайте, — устните на Светлана се свиха. — Отгледала съм прекрасен син — интелигентен, образован, с потенциал. Той заслужава до себе си жена, която го цени, а не му брои стотинките.
— Тоест според вас е нормално аз сама да работя, сама да поддържам дома и на всичкото отгоре да издържам и вас?
— Аз не съм на ничия издръжка! — засегнато възкликна тя.
— Тогава за какво са месечните преводи? — Надежда отключи телефона си. — Да ви покажа ли извлечението? За осем месеца — сто и двадесет хиляди. При положение че Драгомир не е спечелил нито лев.
— Това е синова грижа към майка му. Вие не разбирате подобни неща, имате други приоритети.
— За мен приоритет е семейство, в което и двамата поемат отговорност — Надежда се изправи. — Не схема, при която единият живее в комфорт, а другият поема всичко.
— Каква схема? — и Светлана скочи на крака.
— Тази, в която мъжът остава вечно дете. Първо майката го обслужва, после съпругата. И двете трябва да мълчат и да се съобразяват.
— Как смеете!
— Смело, защото ми омръзна от този театър. Драгомир е зрял мъж, но се държи като разглезен тийнейджър. А вие поощрявате това.
— Аз защитавам сина си от такава… такава…
— Кажете го. От „алчна жена“? — усмихна се Надежда. — Днес получих повишение. Скоро ще печеля достатъчно, за да живея спокойно и сама. Без съпруг, когото издържам, и без свекърва, която намира това за естествено.
— Заплашвате го с развод?
— Не заплашвам. Констатирам факт. Ако Драгомир не се промени, ще подам молба за развод. И вероятно ще ми олекне.
Светлана Николова замълча, събра чантата си и тръгна към вратата. На прага се обърна:
— Ще съжалявате. Мъж като моя Драгомир няма да намерите втори път.
— Дано, — прошепна Надежда и затвори.
Следващите дни преминаха в необичайна тишина. Нямаше обаждания, нито съобщения. Драгомир не се прибра. Надежда се хвърли в работата, опитвайки се да не мисли за семейната криза.
В петък вечерта звънецът иззвъня. На прага стоеше той, с малка спортна чанта в ръка.
— Мога ли да вляза? — попита тихо.
— Това е и твоят дом — отстъпи му тя.
Настаниха се в хола. Лицето му беше изморено, ризата — смачкана.
— Мислих много тези дни — започна Драгомир. — И стигнах до извода, че в много отношения си права. Прекалено дълго стоях без работа.
Тя не го прекъсна.
— Майка ми настояваше да чакам идеалната оферта. Само че такава явно няма. Докато аз чакам, ти поемаш всичко.
— Радвам се, че го осъзнаваш — каза спокойно Надежда. — Какво следва?
— Кандидатствах на няколко места. Не са ръководни позиции, но предлагат стабилно възнаграждение. За понеделник имам две интервюта.
— Това вече е начало.
— И още нещо. Казах на майка ми, че спирам преводите, докато сам не започна да изкарвам пари. Обиди се, но ще трябва да го приеме.
Надежда го изгледа внимателно. Наистина ли беше намерил сили да ѝ се противопостави?
— А какво стана с теорията, че синът е длъжен да издържа майка си?
— Длъжен е, да. Но не за сметка на жена си. Ти беше права — тя не е в нужда. Просто аз бях свикнал да прехвърлям отговорността върху теб.
— Между другото, повишиха ме — сподели Надежда. — От понеделник съм старши проектен мениджър.
— Сериозно? Това е чудесно! — усмивката му този път беше искрена. — Напълно заслужено.
— Това обаче не означава, че пак ще нося всичко на гърба си — уточни тя. — Искам партньор, не зависим човек.
— Разбирам. Дай ми шанс да поправя нещата.
Тя го наблюдава дълго. Годините заедно я бяха научили да усеща кога е искрен.
— Добре. Условията остават. Имаш месец да започнеш работа. И до тогава нито лев към майка ти, докато не стъпим стабилно на краката си.
— Съгласен съм — подаде ѝ ръка. — Примирие?
— Ще видим — отвърна тя, но прие жеста. — Делата ще говорят.
В понеделник Драгомир действително се яви на двете интервюта. Първото приключи бързо — търсеха различен профил специалист. Второто обаче изглеждаше доста по-обещаващо и той се прибра с предпазлив оптимизъм, очаквайки обаждане до края на седмицата.
