— …с месечна вноска, която изяжда цялото ти възнаграждение, убеден, че аз ще поема сметките и храната? — довърши тя спокойно и хвърли празната спортна чанта в скута му.
Николай преглътна сухо.
— Гери, сериозно ли? Заради колата ли ще ме гониш? Заради някаква ламарина?
— Не става дума за автомобила — отвърна тя хладно. — Става дума за това, че ме приемаш за удобен източник. За банкомат с безкрайно търпение, защото „сме семейство“.
Без да чака отговор, Гергана излезе в коридора и отвори долното отделение на гардероба. Извади същата чанта и я постави до краката му.
— Събери си най-необходимото. Лаптопа, самобръсначката, няколко дрехи. Останалото ще опаковам в кашони и през седмицата ще си организираш куриер.
Той остана неподвижен, примигвайки объркано. В представите му тя трябваше да се поразсърди, да помълчи до сутринта и после да се примири. Да приеме „мъжкото му решение“.
— Айде без крайности — опита да се усмихне Николай, но изражението му се разпадна. — Утре ще отида в автосалона. Ще видя дали може да я върна.
— Няма как — поклати глава тя. — В момента, в който си излязъл от двора на салона, колата вече е загубила стойност. Добави застраховките и таксите. Ако я върнеш сега, ще останеш без автомобил и с огромен заем към банката. Това е твоята финансова пропаст. Скачай сам в нея.
— Николай, ставай! — изсъска Светлана Валентинова, сграбчвайки палтото си. По лицето ѝ избиха червени петна. — Недей да се унижаваш пред тази пресметлива жена! Кой ще я търпи с този нрав? Ти ще си намериш добра, грижовна съпруга!
— Сигурна съм, че ще намери — облегна се Гергана на касата на вратата. — И нека тя плаща горивото и обедите му. А засега… нали имате просторен двустаен апартамент? Нека поживее при вас. Семейството трябва да се подкрепя, както казахте. Инвестирайте в статута му.
Приготвянето мина в напрегната суматоха. Свекървата тръшкаше врати на шкафове, въздишаше шумно и мърмореше обидни думи под нос. Николай не обели и дума. От самоувереността му не бе останало нищо. Пъхаше тениски и чорапи в чантата с трескави движения, а в другата си ръка стискаше ключа за новия джип — вече тежък и безсмислен къс пластмаса.
Когато най-сетне излязоха, Гергана завъртя ключа два пъти. Щрак. Щрак. Обикновеният звук на ключалката ѝ донесе необяснимо облекчение.
Тя се върна в кухнята. Купичките с изстиналата паста стояха забравени на масата. Отвън се чу глухо, напрегнато ръмжене — мощният двигател се опитваше да се измъкне от претъпкания двор. След миг черният автомобил проблесна с червени светлини по прозорците и изчезна зад ъгъла.
Гергана взе вилицата, отчупи парче от сочната пъстърва и погледна към коргито, което изпълзя изпод масата и размаха късата си опашка. Всичко бе застанало по местата си. В жилището сякаш се отвори повече въздух — пространство, което най-сетне принадлежеше само на нея.
