Истината беше далеч по-проста и далеч по-жестока. Те нямаха нужда от мен като човек. Бях им необходима единствено като неизчерпаем източник на средства – удобна банкова сметка, върху която можеха да стъпват безнаказано, докато рецитират стихове и разсъждават за изкуство.
Бавно се изправих. Столът се плъзна назад със стържещ звук, а масивните му крака изскърцаха по полираната настилка. В тишината шумът прозвуча като изстрел.
Приближих се към свекърва си. Йорданка Цветанова премигна объркано, когато с премерено, но твърдо движение взех микрофона от ръцете ѝ. Усмихнах се леко и изрекох онова, което отдавна зрее в мен.
— Благодаря за цветистия портрет, който току-що нарисувахте за мен — казах спокойно, оглеждайки скупчените роднини. — Напълно вярно е, че не блестя с цитати от френски философи.
Погледът ми се втвърди.
— Ръцете ми обаче знаят какво е истински труд. А умът ми всеки ден разпределя бюджети и осигурява заплати на стотици служители, вместо да философства за сметка на чуждия джоб.
Оставих думите да увиснат.
— Щом вечерта така или иначе се превърна в празник на откровението, нека изясним още нещо.
Обърнах се към притихналата зала.
— Тази внушителна къща. Кристалните полилеи над главите ви. Топлината, която ви обгръща в момента. Дори черният хайвер в чиниите ви… Всичко това е платено с онези „мръсни“ пари, които толкова презирате.
Лицето на Йорданка Цветанова посивя. Пръстите ѝ се впиха в облегалката на стола, а устните ѝ се разтрепериха.
Александър Любомиров рязко се надигна, протягайки ръка към мен.
— Ани, недей… Мама просто се пошегува неуместно…
— Седни — прекъснах го кратко.
Той се отпусна обратно, без да посмее да ме погледне.
— За гостите, които не са запознати с фактите — продължих, — преди три години тази фамилна резиденция беше на крачка от това да стане собственост на банката заради многомилионни задължения. Моят „скромен“ агробизнес покри всяка стотинка от тези дългове.
Никой не помръдваше.
— Моите редовни инвестиции ви позволиха да запазите този покрив и да продължите да играете ролята на заможни аристократи. Подигравате се на калните ми ботуши? Имате право.
Пристъпих по-близо до масата.
— Но запомнете добре: именно затъвайки в нивите, спечелих средствата, с които купихте дизайнерската си рокля, госпожо Цветанова.
Тя отваряше уста, но думи не излизаха.
— След като ежедневният ми труд предизвиква у вас такова неприкрито отвращение… — започнах бавно, усещайки как всяка сричка натежава във въздуха.
