Гласът му замлъкна за миг – кратко, почти незабележимо мълчание – а после тихо отвърна само: „Добре.“ По начина, по който прозвуча тази дума, разбрах нещо важно – разговорът с мен го плашеше повече от самото дело.
Останах до телефона през целия ден, неспособна да се откъсна. В 13:45 пристигна съобщение от номера на адвоката: „Решението е положително.“ Само три думи. Прочетох ги отново. И пак. Осем пъти, сякаш можеха да се променят, ако мигна.
Станах почти веднага и тръгнах към магазина. Купих малка възглавница, детско одеяло и спално бельо с шарени коли. Нямах представа какво харесва едно петгодишно момче, но си казах, че колите са сигурен избор. В секцията с играчките се озовах в пълно объркване – нищо не ми изглеждаше правилно. Не знаех как минават дните на едно дете на тази възраст. Какво закусва. От какво се страхува вечер. Кои приказки го унасят. В крайна сметка взех кутия с цветни моливи и албум за рисуване – поне с това трудно се греши. Добавих и малка синя чаша с бяла мечка. Мечката имаше спокоен, благ поглед и ми се прииска Данаил да пие топлия си чай именно от нея.
На връщане минах през супермаркета. В кошницата подредих сок, бисквити, банани, макарони, пилешко филе. Докато чаках на касата, ме връхлетя внезапна мисъл – купувах храна за трима. За първи път от единайсет години.
Когато се прибрах, разпънах дивана във втората стая. Някога я наричахме „детската“, после постепенно спряхме. Изнесох дъската за гладене, старите ми учебници по ветеринарна медицина, кашона с коледните украшения. Избърсах праха старателно. Поставих синята чаша на перваза.
После излязох на балкона. Саксиите стояха празни, пълни със суха, напукана пръст. Взех най-малката – глинена, с изтъркан ръб – и я занесох вътре. Оставих я до чашата.
През пролетта ще засадим нещо. Заедно.
Вечерта се обади Тодорка Лъвова.
– Знам – казах още преди тя да заговори. – Делото е минало добре.
– Милче… – гласът ѝ трепна. – Толкова се радвам за вас. Нямаш представа.
– Имам – отвърнах тихо.
– Борис ще го вземе утре. Ще оформят документите и до вечерта ще са при вас. Как си?
Замълчах за миг.
– На трийсет и осем съм. И утре ще имам син. Не знам как съм.
– Ще се справиш. И ти, и той. Ще намерите пътя.
Онази нощ пак не мигнах, но безсънието беше различно. Не разяждащо и празно, а напрегнато, горещо, нетърпеливо. В главата ми се въртяха въпроси – какво обича да яде, боледувал ли е често, ходи ли на детска градина, може ли да чете, страхува ли се от тъмното. Отговорите ги нямаше, а аз исках да ги науча незабавно.
Сутринта започнах да чистя. Измих подовете навсякъде, лъснах прозорците в стаята, въпреки студа навън – стъклата веднага се замъглиха. Подредих шкафа в коридора, изхвърлих стари ръкавици, празни торбички, крем с изтекъл срок. Сготвих обикновена пилешка супа – за всеки случай. После изпекох и тънки палачинки с мляко. Ако Данаил не ги харесва, Борис ще ги изяде. А ако ги обича – ще имам с какво да го посрещна без излишна суетня.
Улавях се, че се движа по-бързо от обикновено. И мислите ми препускаха. В ума ми се редеше безкраен списък – педиатър, детска градина, обаждане в клиниката, за да взема няколко дни отпуск. Трябват му зимни обувки – но какъв номер носи? Не знаех нищо. И точно това непознаване събуди в мен нещо старо, като дълбок глад.
Борис се обади в три следобед.
– Потеглихме. Ще сме към шест.
– Как е той?
– Държи плюшено зайче. Мълчи. Но сам се качи в колата ми – без да го моля.
След като затворих, осъзнах, че не знам къде да сложа ръцете си. Същите тези ръце, които ежедневно режат, шият, държат инструменти – а никога не са прегръщали собственото си дете.
В 17:45 звънецът изписука.
Отворих. На прага стоеше Борис – със същото яке, с което замина преди два дни. Небръснат, с тъмни сенки под очите. В ръката си държеше пътната чанта, върната му от летището.
Зад него, леко скрит зад крака му, надничаше момче. Нисичко. Руса коса, подстригана неравно. И сериозни очи, които ме гледаха внимателно, сякаш преценяваха дали мога да бъда надеждна.
В ръцете си стискаше същото зайче от снимката.
Клекнах. Не защото така пишеше в някоя книга – никога не бях чела подобни наръчници. Просто коленете ми омекнаха сами.
– Здравей – прошепнах. – Аз съм Мила.
Данаил погледна към Борис. Той леко кимна.
Момчето направи крачка. После още една. И без дума ми подаде зайчето, държейки го с две ръце.
Поех го. Плюшът беше изтънял от години гушкане и ухаеше на детски сапун.
– Благодаря ти – казах. И в същия миг осъзнах, че не благодаря за играчката.
Борис стоеше на прага мълчаливо. По лицето му имаше нещо ново – не усмивка, а отпуснатост, която не бях виждала от сватбения ни ден. Сякаш дългото напрежение най-сетне се беше разтворило.
– Не се качи на самолета… – прошепнах аз, гледайки сина си.
Данаил ме изгледа въпросително. Поклатих глава – нищо, просто мисъл на глас.
Съпругът ми не избра самолета. Избра влака. За да доведе нашия син.
Изправих се и ги поканих вътре. Борис събу обувките си и помогна на Данаил да свали якето. Момчето огледа тесния коридор, малката кухня, стаята с дивана, застлан с новото спално бельо с коли.
– Това е твоята стая – казах внимателно.
Той влезе, докосна възглавницата, после видя синята чаша на прозореца. Погледът му се спря на глинената саксия.
– А тук какво има?
Първите му думи в този дом.
Приближих се до него.
– Засега нищо. Когато стане пролет, ще посадим нещо. Искаш ли да изберем заедно?
Данаил се замисли сериозно. После каза:
– Домат.
Разсмях се – шумно, разплакано, без да ме интересува как изглеждам. Сълзите се стичаха по лицето ми, а в празната саксия, в която две години нищо не беше пониквало, синът ми вече беше посял бъдещето.
И ние ще го отгледаме.
