Съдията ме гледаше така, сякаш някой току-що беше изтръгнал въздуха от гърдите му.
Иван Филипов.
Името прозвуча в съзнанието ми като удар. Висок, с изправена осанка и репутация на човек, който не прави компромиси със закона. В тъмната му коса вече проблясваха сребристи нишки, а очите му… очите му бяха в същия дълбок оттенък като моите. Поглед, който познавах от дете. Поглед, който години наред срещах в огледалото. Поглед, който някога ме пазеше, дори когато упорито твърдях, че нямам нужда от ничия закрила.
Пръстите му се впиха в ръба на катедрата, кокалчетата побеляха, челюстта му се стегна. Взираше се в мен така, сякаш се опитваше да разбере дали наистина съм аз. За кратък, болезнен миг времето се сгъна и миналото нахлу с пълна сила.
Брат ми.
Почти четири години не го бях виждала.
Откакто Димитър постепенно и хладнокръвно изтласка семейството ми от живота ми. Подиграваше се на „посредствените им амбиции“, планираше фирмени събития точно по празниците, пресичаше разговорите ни, филтрираше съобщенията ми. Ден след ден ми внушаваше, че съм в тежест, че само създавам проблеми. Накрая спрях да звъня. Иван се превърна в спомен, който носех мълчаливо в гърдите си като стара, незараснала рана.
– Тишина в залата – произнесе съдия Филипов.
Гласът му леко трепна, макар да се опитваше да го прикрие.
Димитър се изправи още по-уверено, сякаш това беше поредната делова среща. Самодоволната усмивка на Емилия се разля по лицето ѝ.
Съдията се наведе напред, без да откъсва очи от мен.
– Съдебен служител – каза той тихо, но с острота, която проряза въздуха. – Заключете вратите.
Тежките дървени крила се затвориха с глух тътен. Шумът от коридора изчезна внезапно, сякаш беше прекъснат с нож. Служителят зае мястото си до входа, ръката му застана близо до радиостанцията. Напрежението в залата се сгъсти, стана осезаемо.
Усмивката на Димитър за миг се пропука.
– Господин съдия – започна той с мазен, овладян тон, – става дума за обикновен развод. Съпругата ми е… прекалено емоционална. Хормоните по време на бременност, както сами виждате.
Погледът на Иван се прехвърли върху него – студен и безпогрешен.
– Не коментирайте състоянието на тялото ѝ.
Емилия въздъхна демонстративно. – Можем ли да приключваме? Очевидно си играе на жертва.
Гласът на съдията остана равен, но в него се усещаше метална твърдост. – Госпожице Василева, преди малко ударихте госпожа Цветанова в моята съдебна зала. Потвърждавате ли?
– Тя се блъсна в мен – отвърна Емилия, повдигайки брадичка.
– Това не е отговор. – Той се обърна леко към протоколчика. – Да се впише: видимо зачервяване и кръвонасядане по лицето на ответницата.
Димитър пристъпи напред. – Господин съдия, позволете—
– Достатъчно. – Ръката на Иван се вдигна рязко. – Съдебен служител, приближете.
Мъжът направи крачка напред.
– Госпожо Цветанова – произнесе съдията внимателно, а зад официалния му тон се усещаше напрежение, което едва сдържаше, – желаете ли съдът да ви осигури защита?
Сърцето ми блъскаше толкова силно, че имах чувството, че ще разкъса гърдите ми. Дъхът ми заседна. За миг се поколебах, а в съзнанието ми се надигнаха стари страхове…
