Тя стоеше до него не като служител, а като жена, която вече се чувстваше на мястото си – в меки кремави тонове, облечена сякаш за тържество, не за съдебно заседание. Пръстите ѝ се плъзнаха по ръкава на Димитър и се задържаха там с притежателна увереност, все едно присъдата беше произнесена още преди съдията да прекрачи прага.
Стомахът ми се сви болезнено. Не само заради бременността. А заради онова парещо унижение, което познавах твърде добре – да ги виждам рамо до рамо, без да се крият, без да изпитват и сянка от притеснение. Димитър дори не си правеше труда да прикрива жестокостта си. Напротив – сякаш я демонстрираше.
Погледът му се стрелна към мен. Устните му се изкривиха в усмивка, която никога не стигаше до очите му.
– Ти си нищо – прошепна той, когато се наведе леко към мен в краткия миг, когато никой не ни наблюдаваше. Гласът му беше тих, но режещ, като остър ръб, притиснат към кожата. – Подпиши документите и изчезни. Трябва да си благодарна, че изобщо ти позволявам да си тръгнеш.
Гърлото ми пресъхна. Мълчанието вече ми беше струвало прекалено много, затова се насилих да отвърна.
– Не искам нищо извънредно – казах едва чуто, а гласът ми потрепери въпреки усилията да го овладея. – Само това, което ми се полага. Издръжка за детето. Половината от къщата – тя е обща собственост. Нужно ми е спокойствие… за бебето.
Емилия избухна в смях – достатъчно силен, за да привличе погледи. В този звук нямаше нищо забавно, само открито презрение.
– Полагало ти се? – повтори тя, накланяйки глава, докато ме оглеждаше отгоре до долу. – Ти го хвана в капан с тази бременност. По-добре бъди благодарна, че не те лишава от абсолютно всичко.
Направих крачка назад. Внезапна гореща вълна ме заля и светът за миг се завъртя.
– Не говори така за детето ми.
Очите ѝ станаха твърди като стъкло. Преди да осъзная какво става, тя нахлу в личното ми пространство и ръката ѝ се стовари върху лицето ми. Ударът беше толкова силен, че главата ми се отметна встрани. Звукът от плесницата отекна неестествено високо в залата. В устата ми се разля метален вкус, а по бузата ми плъзна пареща болка.
За частица от секундата всичко притихна.
После шепотите избухнаха като искри в суха трева.
Димитър не помръдна, за да я спре. Не изглеждаше изненадан. Напротив – по лицето му пробяга едва доловима усмивка, сякаш наблюдаваше сцена от спектакъл.
– Може би сега ще се научиш да ме слушаш – промърмори той.
Стоях разтреперана. Ръката ми инстинктивно се плъзна върху корема ми. Зрението ми се замъгли, сълзите пареха зад клепачите ми, но отказвах да ги пусна. Оглеждах се отчаяно за някакъв знак на власт, за някой, който да прекъсне това. Съдебният служител беше до вратата. Адвокатът ми още го нямаше. Мястото на съдията беше празно.
– Хайде, разплачи се по-силно – прошепна Емилия подигравателно, навеждайки се толкова близо, че усетих тежкия ѝ парфюм. – Може пък да трогнеш съдията.
Тогава вдигнах поглед към съдийската катедра. За първи път от години бях готова да поискам защита. Бях готова да произнеса на глас истината – че мъжът, за когото се омъжих, е опасен. И точно в този миг вратата зад мен се отвори.
