С напредването на вечерта наздравиците прераснаха в танци. Светлана Огнянова сякаш разцъфваше с всяка следваща чаша — гласът ѝ ставаше по-плътен, смехът по-звънък, движенията по-смели. Приемаше комплиментите като заслужено отличие, въртеше се на дансинга и сияеше в центъра на вниманието.
А аз останах на масата и пресмятах наум. Телешките стекове — по две хиляди лева порцията. Стридите — по осемстотин. Бутилка креман — шест хиляди. Аранжировките от цветаря — двадесет и седем хиляди. Оркестърът — петдесет. Фотографът — тридесет… Сметките се трупаха в главата ми по-бързо от тостовете.
Малко преди десет рожденичката поиска микрофона. Водещият ѝ го подаде с театрален поклон. Тя се изправи в средата на залата, леко залитайки — шампанското вече говореше вместо нея.
— Скъпи мои! — огледа присъстващите с размах. — Искам да вдигна тост за най-важния човек в живота си. За моя син — Георги Емилов!
Георги се усмихна неловко, а част от гостите одобрително закимаха.
— Отгледах го сама — продължи тя и гласът ѝ омекна до трепетлива сантименталност. — Сама, след като останах вдовица. И го превърнах в истински мъж — внимателен, щедър, добросърдечен. Благодаря ти, сине!
Чашите иззвъняха, аплодисменти изпълниха залата.
— Разбира се — изкиска се тя, — мечтаех за малко по-хубава и по-сръчна снаха… но какво да се прави.
С небрежен жест махна с ръка, сякаш разсейваше досадна муха.
— И тази върши работа!
Въздухът сякаш се сгъсти. Някой се изсмя пресилено. Друг сведе очи към чинията си. Лицето на Георги пребледня.
А в мен нещо се скъса — без звук, но окончателно, като пренапрегната струна.
Изправих се бавно. Без резки движения. Всички погледи се насочиха към мен.
— Може ли и аз да кажа няколко думи? — гласът ми беше изненадващо равен.
Светлана примигна, видимо неподготвена за това. Подаде ми микрофона с колебание.
Обърнах се към гостите.
— И аз искам да вдигна тост. За нашата уважавана юбилярка — Светлана Огнянова.
Тя вече се усмихваше широко.
— Която, за съжаление, и мен изобщо не ме удовлетворява — нито като свекърва, нито като човек. Затова…
Направих кратка пауза и я погледнах право в очите.
— От днес нататък няма да поемам никакви нейни разходи. Нито сметки за ток и вода. Нито покупки от супермаркета. Нито дрехи, лекарства, таксита или козметични процедури. И тази вечер също няма да финансирам.
Тишината стана плътна, почти осезаема. В ъгъла се чу равномерното капене от климатика.
— Деси, какво правиш… — прошепна Георги, но аз вдигнах ръка.
— Приключих. Сметката за празненството е приблизително триста хиляди лева. Платих капарото и половината от сумата — приемете го като моя подарък. Останалото можете да уредите сами. Или да съберете средства помежду си.
Оставих микрофона, взех чантата си и тръгнах към изхода.
— Десислава Живкова, спри! — извика Георги, скачайки от мястото си.
Не се обърнах.
Зад гърба ми избухна шум — възмутени гласове, шокирани въздишки, нервен смях. Светлана Огнянова крещеше за неблагодарност и безочие.
Навън въздухът беше хладен и чист. Поех си дълбоко дъх.
След пет минути телефонът започна да звъни непрекъснато. Георги. После свекървата. После пак Георги. Някаква Иванка Яворова — сестрата на Светлана. Изключих звука и си поръчах такси.
У дома беше спокойно — децата бяхме оставили при майка ми. Свалих роклята, изтрих грима, запарих си лайка. Седнах до прозореца и загледах нощните светлини на града.
Георги се прибра малко след полунощ. Влезе тихо, сякаш се страхуваше да не събуди някого. Намери ме в кухнята, пред изстиналата чаша чай.
— Ти нормална ли си? — гласът му трепереше. — Осъзнаваш ли какво направи?
— Напълно — отвърнах спокойно.
— Майка ми изпадна в истерия! Хората останаха потресени! Наложи ѝ се да моли гостите да събират пари, за да покрият остатъка! Имаш ли представа колко унизително беше това за нея?
— Имам — погледнах го право в очите. — А ти имаш ли представа колко унизително беше за мен през всичките тези години? Когато издържах майка ти, а тя разказваше зад гърба ми, че си се оженил зле…
