Сутринта след онова съобщение Георги ми го препрати без коментар. „Предай на Десислава Живкова, че изварата е чудесна.“ Предай. Сякаш бях разносвач, а не човекът, който е платил всяка стотинка от тези покупки. Преглътнах. Както винаги.
Но този път нещо в мен се размести. Започнах да забелязвам онова, което преди упорито игнорирах. Как Светлана Огнянова пред роднините с умиление разказва колко грижовен син е Георги Емилов — как я изненадвал, как я подпомагал, как не я оставял. Моето име не се споменаваше. Никога. Как пред приятелките си въздиша, че снаха ѝ все е заета, че домът ѝ бил на заден план, че децата растели „на самотек“. Как се спира пред семейните снимки и уж на шега подхвърля: „Ех, Георги, можеше и по-хубава жена да си избереш…“
А аз продължавах да превеждам пари. Тридесет хиляди лева на месец. После четиридесет. Понякога и петдесет. Случваше се и повече.
В началото на септември тя тържествено обяви:
— През ноември ставам на шейсет. Кръгъл юбилей. Искам да го отбележа както подобава.
Бяхме в кухнята ѝ — аз, Георги и децата. Тя разливаше чай с увереността на човек, който не се съмнява, че желанието му ще бъде изпълнено.
— Ресторант. Около трийсет души. Да е стилно — украса, музика, фотограф. Да остане спомен. Ще помогнете, нали?
— Разбира се, мамо — отвърна Георги без колебание.
Аз мълчаливо оставих чашата си. Нещо ледено се разля в гърдите ми.
По пътя към дома той добави:
— Потърси хубаво място, Деси. Ти разбираш повече от тези неща.
— За трийсет души в приличен ресторант ще трябват поне триста хиляди лева. С напитките, програмата и декорацията.
— Имаме спестявания.
— Наши спестявания — уточних.
— Това е шейсетият рожден ден на майка ми. Важен е.
Погледнах го — мъжа, с когото бях изградила десет години живот, две деца, дом и кариера. И осъзнах, че той просто не вижда. Не вижда как ни използват. Не усеща какво ми струва всичко това. Не забелязва несправедливостта.
— Добре — казах накрая. — Ще се заема.
Избрах ресторант с най-хубавата банкетна зала. Уговорих менюто според списъка на Светлана Огнянова — трийсет позиции, изпратени по съобщение. Поръчах цветна аранжировка, наех водещ и музиканти, резервирах фотограф.
Всяка вечер телефонът ми звънеше.
— Деси, може ли тортата да е триетажна? И шампанското да е по-скъпо — ще дойдат претенциозни хора. Сервитьорите с папийонки ли ще са? А фойерверки можем ли да добавим?
На всичко отвръщах с „да“. Сметката набъбваше стремглаво.
— Не е ли прекалено? — попита Георги, когато му показах окончателната оферта.
— Вече е късно. Платено е. Договорите са подписани.
Той въздъхна и повече не отвори дума.
Юбилейният ден се оказа необичайно мек за ноември — около пет градуса, без сняг. Облякох семпла черна рокля. Не исках да засенчвам рожденичката. Светлана Огнянова ни посрещна в ресторанта в бордо, с прическа от фризьор и безупречен маникюр. Изглеждаше доволна от себе си.
— Колко е красиво! — възкликна тя, оглеждайки залата. — Георги, браво, сине!
Стоях до него, но сякаш бях прозрачна.
Гостите започнаха да пристигат — роднини, съседи, стари колежки, приятелки. Станаха повече от трийсет и пет. Залата се изпълни с глъчка и поздравления.
Тя приемаше подаръците с величествено спокойствие. Когато дойде нашият ред, Георги ѝ подаде плик.
— Честит рожден ден, мамо.
Вътре имаше сто хиляди лева — от моята годишна премия.
— Благодаря ти, сине — тя го целуна. Поглед към мен не отправи.
Вечерта се понесе по установения сценарий — наздравици, пожелания, музика и смях, които постепенно започнаха да набират скорост.
