Той стоеше на прага, сякаш се колебаеше дали да каже още нещо. След миг само въздъхна тежко.
— Мама се тревожи. Иска да бъде полезна.
Десислава рязко вдигна глава.
— Полезна ли? Тя не помага, тя се настанява тук!
— Престани да драматизираш. Идва от време на време.
— „От време на време“? Тя е тук всеки божи ден!
— И какво от това? Има право да вижда сина си.
— В моя дом? — гласът ѝ потрепери.
Лицето му се стегна.
— В нашия дом. И аз живея тук.
— Живееш, защото аз ти позволих. Апартаментът е мой.
Той присви очи.
— Така ли? Значи съм квартирант?
Тя притвори клепачи. Не искаше нов скандал. Не искаше да изрича подобни думи. Но вече бяха излезли.
— Не това имам предвид. Просто я помоли да идва по-рядко.
— Няма да го направя. Майка ми е по-важна от твоите прищевки.
Той се оттегли в спалнята, а Десислава остана сама в кухнята. Седя дълго, докато студът от пода пропълзя в краката ѝ. Накрая се премести на дивана в хола. Сънят не идваше.
На следващата сутрин свекърва ѝ се появи още по изгрев, натоварена с чанти.
— Реших да остана за малко при сина си. В селото е леден студ, писна ми да паля печката — обясни тя, докато разкопчаваше палтото си.
Десислава я наблюдаваше мълчаливо как подрежда багажа до стената, закача връхната си дреха и събува ботушите.
— Колко време смятате да останете?
— Не съм решила. Седмица, може и повече. Времето е ужасно, не ми се пътува насам-натам.
— Апартаментът е малък.
— Малък? — жената огледа коридора. — Две стаи са си напълно достатъчни. Аз ще се свия на дивана, не съм капризна.
Без да изчака отговор, тя влезе в кухнята и сложи чайника. Вечерта съпругът ѝ прие новината с видима радост.
— Мамо, ще останеш ли?
— Само за седмица, сине. Омръзна ми самотата на село, иска ми се малко градски живот.
Той доволно кимна. Тримата вечеряха заедно. Свекървата сервираше, говореше, смееше се. Десислава почти не вдигаше очи от чинията си. След храната прибра съдовете и се затвори в спалнята. От хола долитаха гласове и смях.
Седмицата изтече, после и втората. Гостенката се разположи като у дома си — подреди дрехи в шкафа в антрето, напълни кухненските рафтове със свои буркани и кутии. Когато Десислава се връщаше от работа, често я заварваше на нейната маса, пред нейната печка, в нейното жилище.
Една вечер тя отново подхвана разговор.
— Кога възнамерява майка ти да си тръгне?
— Не знам. Защо питаш?
— Защото не искам да живея така — трима души в две стаи.
— Това е майка ми.
— Разбирам. Но жилището е мое.
Той раздразнено остави телефона.
— Пак ли започваш с това? Омръзна ми да слушам за „твоя“ апартамент.
— А на мен ми омръзна да се чувствам изместена в собствения си дом.
— Тя не прави нищо лошо. Готви, чисти. Трябва да си благодарна.
— Благодарна? Че ме изтикват в ъгъла?
Той рязко се изправи.
— Никой не те гони. Просто си егоистка. Не можеш да проявиш малко търпение към близък човек.
— Близък за теб, не за мен!
Вратата на хола се затръшна. Десислава остана сама. Седна на ръба на леглото, впила пръсти един в друг. Вътре в нея бушуваше гняв, но сълзи не идваха — само горчивина.
На сутринта свекървата съобщи, че ще остане до Нова година.
— В селото е скука. Тук поне ще посрещнем празника заедно — каза тя, докато редеше покупки на масата.
Десислава нищо не отвърна. Замина за работа по-рано и се прибра късно. Целия ден мислеше как да сложи край.
Вечерта, след като съпругът ѝ заспа, тя извади папката с документите — нотариалния акт за наследство и актуалната справка от имотния регистър. Всичко беше изцяло на нейно име. Нито дял за него, нито каквито и да било права за майка му.
Прибра документите обратно. Решението вече беше оформено. С приказки нищо нямаше да се промени. Трябваше действие.
На следващата сутрин свекървата обяви на закуска:
— Налага се за два дни да отскоча до селото. Съседката ме помоли за помощ с някакви книжа. Багажа ще оставя тук, да не го разкарвам.
Десислава само кимна, довършвайки овесената си каша. Малко по-късно жената замина, а в коридора останаха две чанти, торба с домашни пантофи и кашон с буркани.
Десислава изчака час. После спокойно събра всичко и го премести в килера. Подреди вещите до задната стена и заключи вратата.
Следобед се отправи към обслужващия център. Взе личната си карта и документите за имота. Изчака реда си и когато застана пред гишето, обясни равномерно:
— Искам да сменя ключалките на апартамента. Възможно е ключове да са попаднали у хора, които не желая да имат достъп.
Служителката прие заявлението, подаде ѝ няколко листа за подпис и отбеляза заявката в системата.
— Кога ще бъдат готови новите ключове? — попита Десислава.
— Утре следобед. Техникът ще дойде сутринта, за да монтира бравите. Ще ви се обадят предварително.
Десислава благодари тихо, прибра документите в чантата си и излезе навън с усещането, че за първи път от седмици поема въздух спокойно, очаквайки утрешния ден да донесе промяната, която сама беше решила да направи.
