От хола се чу мъжки глас:
— Светле, кой е на вратата?
— Спокойно, нищо особено! — отвърна тя с престорена бодрост. — По-малкото подразделение на фамилията. Донесли са финансов принос.
Отвътре се разнесе приглушено кикотене.
Калина Маришкиа отпи от чашата си с вино, наклони глава уж съчувствено и прошепна:
— Анна, не го приемай лично. Просто вътре е тясно. Когато има много хора, трябва да се подреждат… според мястото им. Нали разбираш — йерархия.
— Мястото им? — повтори Анна.
— Не говоря за длъжности — обясни Калина с меден глас. — По-скоро за близост. Кой е в тесния кръг и кой… по периферията. Голямо момиче си, схващаш нюансите.
— Аха. „Нюанси“ — удобна дума, когато искаш да бъдеш груб с финес.
Светлана Любомирова веднага наостри уши.
— Я, гласче се появи. Анна, без сцени. На теб и на Иван Яворов характерът ви идва малко скъп. И без това едва се справяте. Щом си дошла — дръж се по-тихо.
Анна бавно отвори чантата си. Пръстите ѝ напипаха плика. Сърцето ѝ туптеше глухо, като удар в метал.
— Ние се справяме добре.
— Така ли? — повдигна вежда Светлана. — „Добре“ ли е мъж на четирийсет да пътува с метрото и да живее под наем в покрайнините? Недей да ме разсмиваш. Борис Филипов подари телевизор, плати почивка, дори предложи ресторант за юбилея, но аз казах — защо, като вкъщи е по-уютно. А вие… дори не смея да гадая.
— Няма от какво да се страхувате — отвърна тихо Анна. — Не е заразно.
Калина се задави от смях, но го прикри с фалшива кашлица.
— Анна, не започвай. Светлана Любомирова просто мисли за Иван. Тя му е майка.
— Ако това е грижа, не искам да знам как изглежда любовта при вас.
Свекървата протегна ръка още по-настойчиво.
— Стига. Дай плика и си тръгвай. Вътре хората празнуват, не гледат семейни драми на прага.
Анна се взря в ръката с масивните пръстени, в лъскавия маникюр, в доволната усмивка на Калина. През открехнатата врата към хола се виждаше масата — роднините седяха и се преструваха, че разговарят, но слухът им бе изострен до крайност.
И тогава в нея нещо се намести. Нито буря, нито гръм. Просто щракване — като да изгасиш лампа.
— Прави сте — каза тя спокойно. — Няма да ви развалям празника.
Вместо да извади плика, тя затвори чантата.
Звукът от ципа прониза тишината така ясно, сякаш музиката вътре бе спряла.
Светлана премигна.
— Какво означава това?
— Предпазна мярка. Парите обичат да ги уважават. А когато ме държат на стълбището и ме разпределят по табуретки „според ранга“, уважение не усещам.
— Ти добре ли си? — изсъска свекървата. — Дай го веднага! Това е моят подарък!
— Подаръците се поднасят, не се изтръгват като дължима вноска от провинил се служител.
— Синът ми е длъжен!
— Възможно. Но вие не сте длъжна да унижавате жена му. И въпреки това го правите с впечатляващо постоянство.
Калина пристъпи напред.
— Анна, държиш се грозно. Светлана Любомирова не е млада жена, не ѝ понасят скандали.
— Тогава защо ги предизвиквате всеки път, когато ме видите?
— Никой нищо не предизвиква — отвърна Калина с ледена усмивка. — Просто не бъркай гостоприемството със задължение да понасяме чужда чувствителност.
— Къде усвои тези фрази? В академия по пасивна агресия с отличие?
От хола се чу задушен смях. Някой не издържа.
Светлана пламна.
— Как смееш да говориш така в моя дом!
— А как вие години наред говорите така на съпруга ми? — за пръв път Анна повиши глас. — Мислите, че не ми разказва? Че не виждам как след всеки ваш разговор изглежда сякаш е минал през валяк? От двама сина направихте един „успял“ и един вечен виновник. И после се чудите защо той не е тук днес.
— Не е тук, защото е слаб! — отсече Светлана. — Борис никога не би постъпил така.
— Разбира се. Борис е безгрешен. Идва веднъж месечно с лъскава кола, носи нещо голямо, всички ахват, и си тръгва. А после вие седмица наред звъните на Иван за течащ кран, документи, опашки по институции.
Настъпи тягостна пауза.
Калина присви очи.
— Внимавай какво говориш.
— А ти внимавай как ме гледаш. Лицето ти в момента е като на човек, на когото са отменили отстъпката.
— Аз правя много за това семейство!
— Да. Най-вече декори.
Светлана се приближи съвсем близо.
— Махай се. И повече не стъпвай тук.
— С удоволствие — кимна Анна. — Това е най-хубавото, което чух тази вечер.
— Парите остави!
— Не. Иван не ги е изкарал, за да бъдат използвани като средство за унижение.
— Ще му се обадя веднага!
— Обадете се. И му припомнете как посрещнахте жена му на юбилея си — като куриер на площадката.
В този момент от хола излезе Борис Филипов — висок, безупречно облечен, с изражение на човек, който отчаяно иска да изглежда разумен посредник.
— Какво става тук?
Анна се обърна към него.
— Навреме се появи главният спонсор на фамилния проект. Нищо особено — дойдох да поздравя, но се оказа, че не съм на нужното ниво, за да прекрача прага без инструкции.
Борис изгледа майка си, после жена си.
— Мамо, не можеше ли поне да я поканиш вътре…
— Какво съм казала грешно? — възмути се Светлана. — Само истината!
— При вас истината винаги идва като шамар — отвърна Анна.
Борис въздъхна тежко.
— Анна, недей да правиш сцена. Дай подаръка, поздрави и да приключваме.
— Защо трябва да се преструвам, че всичко е наред?
— Защото е празник.
— Значи рожденикът получава лиценз да се държи както иска?
Калина изсумтя.
— Не преувеличавай.
— А ти не ми разпореждай. Отдавна ми стига.
Борис погледна към чантата.
— Добре. Колко са?
— Това не е твой въпрос.
— Анна…
— Не, Борис. Забавното е, че вие всички третирате доходите на по-малкия брат като обществен фонд. За подарък — Иван трябва. За документи — Иван. За ремонт, транспорт, чакане по гишета — пак Иван. Но уважението е запазено за този с по-скъпата кола и с жена в коприна.
Борис стисна устни.
— Прекаляваш.
— Наистина ли? А къде беше твоята „умереност“, когато съпругата ти всеки път ме представя като приложение към бедността? „Анна, още ли сте под наем?“, „Анна, пак ли с метрото?“, „Анна, сигурно ви е трудно…“ — започна тя, а гласът ѝ остана равен, но в очите ѝ вече нямаше и следа от колебание.
