— Това сериозно ли го каза току-що, Светлана Любомирова, или в петък при вас роднините влизат без билет на цирково представление? — Иван Яворов запрати бял плик върху кухненската маса с такава ярост, че разпилените сметки се разхвърчаха по мушамата.
Анна Цветанова подскочи от стола. Пликът отскочи, килна се на една страна и остана до захарницата с отчупен капак. Пет хиляди лева. За тях това не бяха „джобни за излишък“, а седем дни спокойствие — без пресмятане на стотинки пред касата и без унизителното „това ще го върнем“.
— Какво е станало? — попита тихо тя, макар по лицето му да личеше, че се е случило всичко възможно и отгоре още малко.
Иван се стовари на табуретката, сякаш краката му изведнъж бяха отказали.
— Какво ли? Майка ми се е случила. Прави юбилей — шейсет години. Събитие от национален мащаб. Големият син, Борис Филипов — герой, гордост, почти министър, само че без министерство. А аз? „Ремарке с ръце“, което цял живот върви в грешната посока. И познай кой ме бил завел натам. Ти.
Анна без дума му подаде чаша вода.
— Какво точно ти каза?
— Искаш дословно ли? Добре. „Големият син уважава майка си, а малкият само ме излага. При Борис жена му е класа, а ти доведе кого? Момиче с вечна карта за намаление от кварталния магазин.“ Хубаво, нали? После продължи: „Нито апартамент като хората, нито кола, нито бъдеще.“ Стоях като ученик на родителска среща.
Анна прехапа устни. Болеше я не толкова за себе си, колкото за него — за това колко естествено бе прието да бъде принизяван.
— Тя просто…
— Недей — прекъсна я той. — Само не „такъв ѝ е характерът“. Това не е характер, а навик да говори с хората като с нагоряла тенджера.
Анна се настани срещу него.
— Не я оправдавам. Но утре е юбилеят. Ако не отидеш, ще има второ действие. Телефони, упреци, Калина Маришкиа ще разнесе из рода, че сме спестили подаръка и сме обидили майка ти.
— Някой още остана ли, когото да не сме засегнали? Съседите? Данъчните? — изсмя се кисело Иван. — Не искам да стъпвам там. Изобщо.
— Добре. Тогава ще мина аз след работа. Ще оставя плика, ще честитя и си тръгвам. Без тостове и без демонстрации на чуждото благополучие.
Той я погледна внимателно.
— Защо ти е?
— За да приключим темата. Формално.
— Формално хладилникът ни е почти празен — измърмори той. — Тези пари бяха за обувките ти и за сметките.
— Знам.
— Тогава защо се правим на възпитани пред хора, които не ни смятат за такива?
Анна замълча. Чайникът клокочеше тихо, а навън някой мъчеше двигателя на стара кола в сивия мартенски двор.
— Трябва сама да го видя — каза тя накрая. — Не през твоите очи. Моите.
— Какво да видиш?
— Че е достатъчно. Че повече няма защо да търпим.
Иван я изгледа дълго, отпи от водата и се усмихна без настроение.
— Прави каквото решиш. Само после не казвай, че не съм те предупредил.
— Няма.
— И още нещо. Ако Калина започне със сладката си отрова, не се усмихвай.
— Добре.
— Говоря сериозно. Имаш лошия навик да се усмихваш, когато те унижават.
— Това е защита.
— Лоша защита. Като антивирус, който сам кани вируса вътре.
Анна се разсмя тихо.
— Много романтично сравнение.
— Романтиката ми е в рамките на бюджета.
На следващия ден тя си тръгна от работа час по-рано. Старшата регистраторка сви устни, но щом чу „юбилей“, омекна — произнасяше думата с почти свещено уважение.
Навън ръмеше ситен, бодлив дъжд. Анна се отби в цветарския павилион до спирката.
— Нещо прилично, но не на цена от друга планета — помоли тя.
— Описахте идеала ми за живот — въздъхна продавачката и посочи хризантемите. — Издържат дълго, стоят елегантно и не се цупят.
— Дано и аз имах такъв характер.
— Само цветята и част от касиерките го имат — философски отвърна жената.
Анна се усмихна, плати букета и се качи в маршрутка. Някой говореше шумно по телефона за плочки в банята, момче до нея трошеше сухари като чакъл. Всичко изглеждаше обичайно, само вътре в нея се беше свил неприятен възел.
Пред блока на Светлана Любомирова бяха паркирани три автомобила. Един от тях — черният кросоувър на Калина Маришкиа и Борис Филипов — лъщеше показно, сякаш беше реклама на чуждия им успех. Входът ухаеше на парфюм, печено месо и пържен лук. От апартамента се разнасяше гръмък смях.
Анна натисна звънеца.
Шумът за миг утихна. Ключалката щракна и на прага застана Светлана Любомирова — в тъмносиня рокля, с безупречна прическа и грим, изправена като домакиня на бал, а не на панелен юбилей.
Погледът ѝ се плъзна по Анна и в него проблесна откровено разочарование.
— А. Ти си.
— Добър вечер, Светлана Любомирова. Честит юбилей.
— А Иван къде е? Няма ли крака или съвест?
— Не дойде. Идвам от наше име.
— Значи и на шейсетия ми рожден ден синът ми не намери време — произнесе тя високо, така че да я чуят всички вътре. — Трогателно.
От коридора се подаде Калина Маришкиа с чаша вино. Безупречна прическа, скъпа рокля и усмивка, остра като нож.
— О, Ани, здравей! Ние вече си мислехме, че сте решили да спестите и посещението.
— Калина — кимна сухо Анна.
— Влизай де. Макар че в хола местата са заети. В кухнята има едно столче. Само че топлото почти свърши — тук всичко е на принципа „кой превари, той натовари“.
— Няма да се задържам — отвърна Анна. — Идвам само да поздравя и да оставя подаръка.
Светлана взе букета с два пръста, сякаш държеше съмнителен документ.
— Албена Илиева, сложи това някъде — подвикна тя. — Но не в голямата ваза, там са истинските букети.
Бузите на Анна пламнаха.
— Благодаря за уточнението.
— Предпочитам да съм честна. Празник ми е, мога да си го позволя. Хайде, какво носиш? — протегна ръка тя. — Не ме карай да чакам.
— Може ли поне да вляза вътре? — попита Анна спокойно.
Светлана повдигна вежди и хладно отвърна:
— За какво ти е да влизаш, нали сама каза, че си тук само за малко.
