— Ще останеш ли още? — попита майка им, сякаш между другото.
— Не знам — отвърна Георги и сви рамене. — Ще видим.
— Почакай — обади се Елена.
Галина Мартинова спря по средата на движението си. Георги вдигна очи от телефона.
— Почакай. Искам да изясним нещо.
— Току-що казахте, че къщата ще остане за Георги — поде Елена спокойно, без да повишава тон. — И веднага след това стана дума, че аз трябва да поема пътуванията, покупките, всекидневните грижи. Правилно ли разбирам какво решихте?
— В едно семейство хората си помагат — намеси се баща им. Гласът му вече не звучеше толкова категорично.
— Не това питам. — Тя го погледна право в очите. — Имотът е за Георги. Грижите — за мен. Така ли сте го намислили?
— Правиш го по-сложно, отколкото е — въздъхна майката. — Ние не сме чужди хора.
— Не усложнявам. Опитвам се да бъда точна.
В стаята се настани тишина. Баща ѝ я гледаше без открита враждебност, но с онова раздразнение, което идва, когато някой постави под съмнение нещо, смятано за очевидно. Майка ѝ преплете ръце върху корема си — жест, който Елена помнеше от дете: така се подготвяше за спор, като се преструваше, че не спори.
— Какво още искаш да чуеш? — попита бащата. — Обяснихме ти. На Георги му е по-нужно. Децата му растат, трябва им покрив. Ти си сама, имаш си жилище.
— Обяснението го чух — отвърна Елена. — Само моля да назовем нещата ясно. Решението сте взели без мен — това е ваше право, къщата е ваша. Но тогава и ангажиментите нека бъдат разпределени открито.
— Какви ангажименти? — гласът на майката леко се изви нагоре. — Между близки хора не се говори така.
— Точно за тези, които споменахте — пътуванията, пазаруването, ежедневната помощ. Това са задължения. Вие вече сте ги възложили — просто не го казахте направо.
Георги най-сетне остави телефона си. Погледът му се спря върху сестра му.
Елена остави паузата да натежи. После каза ясно, без гняв, но твърдо:
— След като къщата остава за брат ми, нека и грижата за вас да бъде негова.
Настъпи усещане, сякаш нещо се е счупило.
Галина Мартинова отстъпи крачка и се подпря на касата на вратата. Баща им отвори уста, после я затвори. По лицето му се изписа объркване — не гняв, не обида, а изненада, сякаш бе чул познат език, използван по неочакван начин. Георги седеше неподвижно.
— Това е жестоко — прошепна майката. Гласът ѝ звучеше засегнато, почти детски. — Ние сме ти родители. Говориш за нас като за чужди.
— Не съм жестока — каза Елена. — Просто следвам логика. Който взема решение, поема и последствията. Вие решихте така. Аз приемам последиците според същата логика.
— Логика… — бащата въздъхна уморено. — Това е семейство. Тук не се смята.
— Току-що сметнахте. Къщата — за Георги, защото има деца. Това е сметка. Аз само искам тя да е пълна.
Майката вече не се готвеше да възрази. Просто слушаше.
— Не ви изоставям — продължи Елена по-тихо. — Ще помагам, когато мога и когато поискам. От обич, не защото ми е вменено. Задължение, което е решено без мен, няма как да приема.
— Значи ще ни оставиш сами? — попита майката едва чуто.
— Казах — ще бъда до вас. Но не защото нищо не съм получила и затова трябва да давам повече от всички.
Георги се изправи, отиде до прозореца и застана с гръб към тях. След миг се върна и седна, без да продума.
Обядът премина в мълчание. Майка им подреди масата както винаги — картофи, пържена риба, туршия, хляб. Всичко беше познато и старателно приготвено. Чуваше се само тракането на приборите и понякога баща им молеше да му подадат солта. Отвън есенният вятър влачеше сухи листа по двора.
Елена се хранеше бавно и усещаше, че в тази тишина няма нищо катастрофално. Не изпитваше нито удовлетворение, нито вина — само умора, че този разговор изобщо се е наложило да се води. Че не се е случил по-рано — когато тя вземаше отпуски, редеше се по опашки, обикаляше аптеките. Правеше го без възражения, защото така било „разбираемо от само себе си“.
Замисли се за думата „обич“. Понякога се оказваше, че зад нея стои удобство. Или по-точно — че обичта и удобството могат години наред да съществуват рамо до рамо, без никой да ги разграничи. Това не означаваше, че любов липсва. Майка ѝ ѝ звънеше почти всеки ден. Баща ѝ винаги я посрещаше на портата, въпреки че тя настояваше да не става. И това беше обич. Просто никой не беше помислил, че любовта и дългът не са едно и също и че когато се смесят, дори с добри намерения, цената накрая се плаща скъпо.
Спомни си как майка ѝ я гледаше днес — първо с очакване да се съгласи, после с обида, а накрая с онова продължително мълчание, което е най-трудно за разчитане. Галина Мартинова не беше лош човек. Тя просто живееше в свят, в който нещата се подреждат по този начин: синът наследява къщата, дъщерята поема грижите. Никой не го беше измислил нарочно. Така беше устроено — като климата, като поредицата на сезоните, които се сменят, без някой да ги поставя под въпрос.
