Бебето помръдна в ръцете ѝ – живо, топло, невредимо.
Нямаше рани.
Нямаше кръв.
Само дъх.
Само чистота, която светът още не беше успял да докосне.
– Който и да си – прошепна Невена Илиева тихо, но с непоколебима решимост, – не заслужаваш това.
Пъхна сребърната верижка в джоба си, сякаш прибираше клетва.
После пое към града.
Нямаше кола.
Нямаше близки.
Нямаше място, което да нарече дом.
Имаше само едно убеждение – че тази нощ детето няма да умре.
Не и пред очите ѝ.
След малко плачът се върна – остър, нетърпелив. Глад.
Невена познаваше този звук до болка.
Спря под козирката на затворен магазин и изсипа в шепата си всичко, което притежаваше – дребни монети и смачкани левове, събирани с дни от кофите за боклук.
С тях можеше да си купи чифт чорапи.
Или топъл хамбургер.
Един-единствен миг, в който да се почувства като всички останали.
Погледът ѝ се спря върху устните на бебето, които търсеха напразно.
Стисна парите до болка.
– Ти печелиш – прошепна тя.
И влезе в денонощната аптека.
Знаеше как ще я посрещнат.
Въпреки това прекрачи прага.
Топлината вътре я удари в лицето. Продавачът я изгледа, а в очите му подозрението бързо премина в отвращение.
– Изчезвай. Тук не раздаваме помощи. Ако не тръгнеш, ще извикам полиция.
– Не прося – отвърна Невена, притискайки бебето към гърдите си. – Ще платя. Имам пари.
Разтвори влажната си длан.
След кратко колебание мъжът посочи към задната част на магазина.
– Млякото е там. И гледай да не направиш беля.
Цените я пронизаха като удар.
Голямата кутия – немислимо.
Средната – пак недостижима.
Остана най-малката. Най-евтината.
Всичко, което можеше да си позволи.
Стомахът ѝ изкъркори, когато забеляза пакета с бисквити до касата.
За частица от секундата се изкуши да избере себе си.
Тогава бебето изплака.
Невена преглътна.
– Ще издържиш – промълви на празния си стомах. – Ще постиш.
На касата броеше монетите една по една.
Не ѝ достигаха петдесет стотинки.
Паниката стисна гърлото ѝ.
Продавачът въздъхна и протегна ръка да прибере кутията—
Но се поколеба.
Може би заради тихия плач.
Може би заради лицето ѝ – толкова младо, че направо болеше да го гледаш.
– Остави – измърмори той накрая. – Вземай и изчезвай.
Тя не изчака да промени решението си.
Изскочи навън почти тичайки.
Същата нощ, в убежището си от картонени кашони, Невена нахрани бебето.
То пиеше лакомо, сякаш всяка глътка беше борба за живот.
И наистина беше.
Малкото тяло скоро се отпусна в сън.
Невена остана будна.
В пръстите ѝ блестеше веригата с името Димитров.
– Утре – прошепна тя в тъмното. – Ще отидем в онази огромна къща. И ще получа отговори.
ПАРТИТO
До сутринта дъждът бе спрял.
Невена вървя с часове към хълмовете, където се издигаха именията на богатите.
Когато най-сетне стигна до портите на имението на семейство Димитрови, зад високата ограда вече се виждаше необичайно оживление.
