Стъклената пирамидка тържествено зае централно място върху трапезната маса, сякаш беше свещен артефакт. А Румен Василев постепенно започна да се държи като феодал, който най-сетне си е върнал наследственото владение.
След две седмици непрекъснати проповеди за това как жената трябвало да бъде „кротка река, която нежно обгръща скалата на мъжкото величие“, Румен реши, че е време за решителен ход. Седяхме на вечеря, когато той внезапно изправи вилицата си във въздуха като древен скиптър.
— Един истински господар не може да пребивава като гост в собствения си дом! — провъзгласи тържествено. — Майка ми е натъпкана в миниатюрна стая и това подкопава авторитета ѝ. Липсата на статут блокира енергийните ѝ канали. Утре отиваме при нотариус и ти прехвърляш половината апартамент на мен. Това е въпрос на историческа справедливост! Щом сме семейство, значи и квадратните метри са общи!
Жанета Лъвова одобрително затвори очи и кимна, сякаш слушаше висша мантра.
— Жената открива истинската си същност само когато се разтвори в съпруга си…
— Румене — отвърнах спокойно. — Член 22 от Семейния кодекс на Република България е пределно ясен: имуществото, придобито преди брака, остава лична собственост. Твоите исторически фантазии се разбиват в закона. Няма да има никакво прехвърляне.
Лицето му пламна в червено. Той стовари юмрук по масата, очевидно с намерението да изобрази олимпийски гняв, но уцели ръба на чинията с горещия борш. Алената течност се разля щедро по домашния му панталон. Румен подскочи и се разтича из кухнята, събаряйки столове и сумтейки като попарен павиан.
— Ти си алчна и бездуховна! — кресна той, докато отчаяно търкаше петното от цвекло. — Съпруга, която не споделя имота си, е като дърво без плод! Давам ти срок до утре вечер. Ако няма дарствен акт, ще предприема крайни мерки!
Точно тази закана прозвуча като стартов изстрел за мен.
На следващата сутрин, докато двамата „възстановяваха аурата си“ със сладък сън до късно, аз вече бях подала искова молба за развод в съда.
Когато се прибрах, ги намерих удобно настанени в хола, отпиващи от колекционерския ми чай, сякаш празнуваха победа.
— Вие бяхте прави, — започнах аз спокойно.
