Съдията затвори папката и с равен тон довърши:
– Следователно възнаграждението на госпожа Старозагорска представлява трудово възнаграждение, а не печалба от собственост. Тя не е притежател на дружеството.
Мартин Балкански застина. Устата му бавно се отвори, сякаш думите не достигаха до съзнанието му. До него Камелия Асенова пребледня и сякаш забрави да поеме въздух; шапката ѝ се килна настрани, но тя дори не усети.
– По отношение на автомобила „Лексус“ – продължи магистратът, прелиствайки страниците, – същият е вписан като актив на „Сладка вселена“ ООД и се води служебен. В този смисъл не попада в обхвата на съпружеската имуществена общност. От съвместно придобитото имущество остават… – той направи кратка пауза, – банков депозит на ваше име в размер на 42 хиляди лева и кухненски робот. Само тези активи подлежат на подялба. И още нещо – тъй като сте официално безработен, господин Балкански, ще ви бъдат присъдени издръжки за малолетната ви дъщеря в твърд размер, съобразен с минималния жизнен стандарт.
Думите отекнаха като удар с чук.
Мартин изглеждаше изпразнен от съдържание – като спукан балон. Камелия впери стъклен поглед в Ралица.
– Това беше фарс… – прошепна той, когато съдията обяви заседанието за приключило.
– Фарс е, когато човек с просрочени кредитни карти се опитва да обсеби бизнес, зад който стои сериозна правна подготовка – отвърна тихо Ралица, изправяйки се. – Особено когато брат му е юрист.
Тя пристъпи към Симеон Воин и го прегърна силно.
Навън ги посрещна студен пролетен дъжд. Камелия ги настигна, лицето ѝ изкривено от гняв.
– Ех, ти, хитра лисице! Всичко си измислила, за да ограбиш сина ми! – изсъска тя.
Ралица бавно се обърна. В погледа ѝ нямаше и следа от колебание – само хладна решителност.
– Грешите, госпожо Асенова. Не съм взела нищо чуждо. Невъзможно е да отнемеш нещо, което никога не е било притежавано. Аз просто защитих своето. И, повярвайте ми, в света на „стратезите“ е по-добре да си пресметлива „змия“, отколкото самоуверен хамстер, убеден, че всичко му се полага по рождение. Предайте на сина си да започне да търси работа, а не инвеститори. Може да стане куриер – все пак още разполага с автомобил.
Тя кимна към брат си и двамата тръгнаха към колата.
– И да не забрави да върне ключовете за „Лексуса“ до края на седмицата – добави през рамо. – Назначих нов сладкар, ще му трябва служебен транспорт за доставките. Ако желаете, ще му дам контакт – може да има свободни позиции.
Това бе последният удар. Камелия остана под дъжда, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо. Мартин до нея изглеждаше състарен с десет години. Грандиозните му планове, презентациите, мечтаният лофт – всичко се разби в студената стена на документите.
Същата вечер домът на Ралица ухаеше на ванилия и какао. Тя и Дея Велизарова приготвяха „Червено кадифе“. Момичето, цялото изцапано с крем, се кискаше и се опитваше да открадне малинка отгоре.
– Мамо, тати днес няма ли да дойде? – попита тя.
– Не, съкровище. Татко ще живее другаде – отговори спокойно Ралица, приглаждайки косата ѝ.
– Значи вече винаги ще печем заедно?
– Винаги. Ще имаме време за торти и за всичко, което пожелаем. Нашият нов живот тепърва започва.
В гласа ѝ нямаше тъга – само облекчение и вкус към свободата.
По същото време, в тесен двустаен апартамент в покрайнините, атмосферата бе съвсем различна. Мартин седеше на кухненската маса и безизразно гледаше чинията с изстинала паста. Нова пасия – Надежда Филипова – щом разбра, че финансите му са се изпарили, престана да вдига телефона.
Камелия не спираше да го кори:
– Казвах ти, че е пресметлива! Но не – ти беше „модерен стратег“! Е, достратегства се! На трийсет и пет пак висиш на врата на майка си. Поне се хвани на работа в някой завод!
– Мамо, стига… – измърмори той. – Няма ли нещо с месо?
– В хладилника има кренвирши. Сам ще си ги свариш. Не съм ти Ралица да ти готвя специалитети. И не преяждай! Богати наследнички не гледат мъже с подпухнали бузи и празни джобове. А други наивници май не останаха.
Мартин бавно се запъти към хладилника. Извади пакет от най-евтините кренвирши и изведнъж проумя – болезнено ясно – че това е новата му реалност. Неговият „десерт“. Без пухкав блат, без крем, без сладък разкош. Само натрапчивият, горчив вкус на действителността, която сам си бе сервирал.
