Още щом Димитър си тръгна, Нели изнесе двете бебешки кошчета на разклатената веранда. Дъските под краката ѝ изпращяха заплашително, сякаш всеки миг щяха да поддадат. Вътре я посрещна тежка миризма на влага и застоял прах. От стария, хлътнал диван се беше отчупило парче мазилка и лежеше върху седалката като нем свидетел на разрухата.
Иван заплака пръв – настойчиво, с онзи отчаян вик, който не търпи отлагане. Почти веднага Борис го последва. Нели се отпусна на наклонено столче, което едва се крепеше на трите си крака. Пръстите ѝ трепереха. Извади шишетата и сухата смес, но в следващия миг я проряза мисълта – нямаше вряла вода. Печката в средата на стаята изглеждаше толкова разсъхната и нестабилна, че само искра ѝ трябваше, за да се разпадне. А и дърва никъде не се виждаха.
— Ще измръзнат… — прошепна тя и притисна двете мъничета под едно общо одеяло, опитвайки се да ги стопли с тялото си.
Изведнъж портата изскърца тежко. Нели подскочи и инстинктивно застана пред кошчетата. На прага се очерта висока, леко приведена фигура. Мъж с износен гащеризон бършеше омаслените си ръце в избеляла кърпа.
— Поне прозорците заковете с картон — гласът му беше плътен, леко дрезгав. — Течение има такова, че се усеща чак в моя двор.
— Кой сте вие? — тя стисна ръба на столчето, сякаш то можеше да я защити.
— Съседът. Благой. — Той пристъпи вътре и огледа разхвърляното помещение. — Градският ви мъж ви остави и отпраши, а? Не палете печката. Коминът е задръстен — ще се задушите.
— Трябва ми топла вода… за млякото на бебетата — гласът ѝ пресекна.
Без да задава повече въпроси, Благой излезе. Десетина минути по-късно се върна, влачейки дълъг оранжев удължител, който развиваше направо от своя двор. В другата ръка носеше електрическа кана и кофа с чиста вода.
— Подай шишетата — нареди спокойно, докато включваше щепсела. — Тукешните контакти не ги пипай, инсталацията отдавна е заминала.
До късно вечерта двамата се суетяха из къщата. Благой не я разпитваше. Просто донесе от гаража си топловъздушна печка, изтупа прахта от дивана и опъна по прозорците дебело найлоново фолио, закрепено с малки пирони.
— Защо го правите? — попита Нели тихо, когато близнаците най-сетне заспаха, а стаята се изпълни с равномерното бръмчене на уреда.
Той сви рамене и отпи от чашата с гореща вода.
— Не понасям да изоставят безпомощни. Някога имах автосервиз в града. Работех добре. После… — усмихна се криво и погледна към грубите си длани. — Бившата ми жена си намери по-заможен. Разделяхме бизнеса, карахме се, съдилища… Накрая продадох всичко и се прибрах тук. Купих тази къща. Ремонтирам машини за удоволствие, гледам зеленчуци. Тук е по-тихо. И хората са по-прости, но истински.
Дните потекоха бавно и еднообразно. Димитър не се появи нито в събота, нито след това. Преведе ѝ дребна сума — едва стигаше за няколко пакета евтини пелени — и изпрати кратко съобщение: „Затънал съм в работа. Не ме притеснявай.“ Нели не му отговори. Болката постепенно се превърна в ледена празнота.
За разлика от него, Благой се отбиваше всекидневно. Понякога носеше яйца от своите кокошки, друг път цепеше дърва в двора или поправяше нещо по къщата. Момчетата свикнаха с тежките му стъпки по верандата и спираха да мрънкат, щом ги поемеше в огромните си длани.
