Тя го дръпна към себе си и уви ръце около врата му. Момчето се опита внимателно да се освободи, но хватката на Камелия Филипова беше желязна – пръстите ѝ се впиха в раменете му като клещи.
Из залата пробяга първият приглушен кикот. Някой от колегите на съпруга ѝ очевидно разпозна ситуацията и осъзна какво предстои.
Свекърът ми – бащата на Преслав – застина с вилица във въздуха. Лицето му бавно се обагри в тъмночервено. Той не мигаше, впил очи в екрана, а в погледа му се четеше чист, необуздан гняв.
На записа Камелия се навеждаше към Асен Ангелов и му шепнеше нещо в ухото. Той все по-настойчиво се отдръпваше. Камерата приближи лицето ѝ – гримът ѝ беше размазан, очите ѝ – замъглени от алкохола.
— Дори не подозираш на какво съм способна… — промърка тя достатъчно високо, за да бъде чута от всички. — Моят дърт чвор само телевизора гледа. А на мен ми се иска… нещо по-вълнуващо.
Това беше моментът, в който чашата преля.
Съпругът ѝ скочи рязко. Столът му се прекатури с трясък върху пода. Вече никой не гледаше видеото — всички погледи бяха приковани в него.
А на екрана пияната Камелия, след поредния отказ на Асен, хълцна шумно и му закани пръст:
— Сам си си виновен! Изпусна шанса си! — извика тя, след което залитна и се строполи върху близкия стол, събаряйки купа със салата право в скута си.
Картината угасна внезапно.
Настъпи такава плътна, натежала тишина, че сякаш можеше да се разреже с нож.
Камелия стоеше пребледняла, по-бяла и от стената зад нея. Погледът ѝ се местеше панически — от съпруга ѝ към гостите, после към мен. В очите ѝ се четеше първичен, животински страх.
Градимир Любомиров пристъпи към микрофона, който водещият беше изпуснал от шока.
— Камелия… — започна той спокойно, а гласът му прозвуча ясно във всяко кътче на залата. — Напълно си права — в едно семейство не бива да има тайни.
Кратка пауза.
— А за да бъдем истинско семейство, трябва да приемаме човека до себе си такъв, какъвто е. Дори когато истината не ни харесва.
Той остави микрофона на масата и без да оглежда реакциите, се върна на мястото си.
Представлението приключи.
Първи се раздвижи Асен Ангелов — бащата на Преслав. Бавно се наведе, изправи падналия стол и го постави обратно, без излишни жестове. Нито веднъж не погледна към съпругата си. Очите му бяха вперени единствено в сина му.
— Сине… — гласът му беше дрезгав, но твърд. — Видя всичко със собствените си очи.
Преслав потрепери, сякаш се събуди от унес. Погледът му премина от баща му към майка му, после се спря върху мен. И направи това, което винаги правеше — опита се да омаловажи случилото се.
— Тате… мамо… Зоя… нека поговорим по-късно, става ли? Не сега… Все пак сме семейство… Ще се успокоим и ще го обсъдим…
Но никой вече не желаеше разговори.
Асен се приближи до жена си.
— Камелия… тръгваме си. — Каза го тихо, но в настъпилото мълчание думите прозвучаха като окончателна присъда.
— Няма да мръдна! — писна тя истерично, вкопчила се с две ръце в покривката. — Това е сватбата на сина ми! Нямаш право!
— Решението е взето. — Гласът му беше леден. Тя притихна мигновено.
Той се обърна и пое към изхода, без да се обръща назад. Няколко секунди по-късно тя закуцука след него, спъвайки се в подгъва на роклята си — детронирана кралица, напускаща собствената си зала.
Всички очи се насочиха към нас с Преслав. Стояхме насред залата като двойка, чийто брак се беше пропукал още преди да започне истински.
Той стисна ръката ми. Дланта му беше едновременно влажна и студена.
— Зоя… прости ми… Наистина не знаех… Мама прекали… Но и брат ти можеше да не стига толкова далеч… Защо трябваше да става така? Щяхме сами да се оправим…
И тогава осъзнах — той така и не беше разбрал.
За него това бе просто неловка сцена пред гости. Нарушение на добрия тон. Не видя унижението ми. Не усети предателството. За него това беше неудобство, не катастрофа.
Бавно изтеглих ръката си от неговата.
Вътре в мен беше пусто. Нямаше нито болка, нито ярост. Само странна, кристална яснота — сякаш някой беше отлепил мътна ципа от очите ми след години заблуда.
Свалих халката от пръста си. Изведнъж ми се стори тежка като окови.
— Майка ти винаги настояваше помежду ви да няма тайни, Преслав — казах спокойно, гледайки го право в очите. — Ето я тогава истината. Аз вярвах, че се омъжвам за мъж, който ще застане до мен като опора. А се оказа, че заставам до отражение на собствената ти майка.
