— Преслав, това е клопка — опитах се да продължа, макар че гласът ми изневеряваше. — Снимките са отпреди години. Направени са от бившия приятел на една моя близка… след това той…
Той не ме остави да довърша. Не защото не искаше да чуе останалото, а защото видимо не знаеше как да го приеме. Объркването му беше по-силно от любопитството.
Тъкмо тогава до масата ни пристъпи Камелия Филипова. По лицето ѝ бе изписано онова престорено съчувствие, което толкова умело беше усъвършенствала през годините — изражение на загрижена майка, зад което се криеше желязна воля.
— Мили деца, защо е нужно да се карате? — изгука тя меко и положи длан върху рамото на Преслав. — Нали ви казах — миналото си остава в миналото. Важното е между вас да има искреност и доверие.
Думите ѝ звучаха прекалено сладникаво, почти лепкаво. Това не беше извинение. Беше добре режисирана сцена, в която тя се изкарваше разумният миротворец, а аз — източникът на неловката ситуация, която тя великодушно „разрешава“.
Погледнах я право в очите и за миг ми се стори, че въздухът в залата е изчезнал.
— Защо го направихте? — попитах я директно, без да обръщам внимание на опита на Преслав да стисне ръката ми окуражително.
Тя повдигна изящно оформените си вежди в демонстративно недоумение.
— Как защо, Зоя? За да няма тайни в нашето семейство. Синът ми трябва да знае с кого ще свърже живота си. Това е грижа, не нападка… нима не го разбираш?
Тази нейна „грижа“ се усещаше като бавно действаща отрова — не убива мигновено, но прониква дълбоко и сигурно.
Преслав се намеси прибързано, сякаш се опитваше да спаси крехкото равновесие.
— Мамо… наистина можеше и по друг начин… поне не пред всички…
— А кога щеше да научиш? — изгледа го укорително тя. — След десет години? Аз просто направих необходимото по-рано. За вашето добро.
Гледах съпруга си как раменете му леко се отпускат под тежестта на нейните думи и в този миг осъзнах нещо болезнено ясно: в тази зала аз бях сама.
Той нямаше да застане твърдо до мен. Щеше да търси компромис, да изглажда ръбове, дори ако това означаваше аз да понеса унижението.
— Зоя… моля те, без сцени… — прошепна той почти умолително.
Тези думи ме нараниха повече от самите снимки. Публичното ми опозоряване бе сведено до „сцена“, която аз уж се каня да направя.
Междувременно Градимир Любомиров се беше отправил към водещия на тържеството. Не каза нищо на глас — само му подаде телефона си, на чийто екран вече вървеше видео. Младият мъж хвърли кратък поглед, очите му се разшириха, а после стрелна с поглед Камелия. В изражението му се четеше внезапно прозрение, примесено с раздразнение.
Той кимна кратко на Градимир и прошепна нещо в ухото на диджея.
Музиката секна рязко.
— А сега, скъпи гости, още една изненада! — обяви водещият бодро, като нарочно погледна към масата на свекърва ми. — Братът на нашата прекрасна булка, Градимир, е подготвил специален видеоподарък!
Камелия се усмихна самодоволно. Очевидно реши, че това е опит да се смени темата и да се разсее напрежението. Дори приглади косата си, готова отново да бъде в центъра на вниманието.
Срещнах погледа на брат ми до пулта. В очите му нямаше нищо празнично — само ледена решителност.
Осветлението пригасна.
На екрана се появи треперещ образ с лошо качество. Камерата очевидно бе държана неумело, звукът кънтеше глухо, сякаш записът бе направен зад стена. Нямаше монтаж, нямаше подготовка — просто сурова реалност, заснета набързо с телефон.
Кадърът показваше зала, украсена за новогодишно парти — гирлянди блестяха по тавана, масите преливаха от ястия и бутилки. В средата на всичко това, смеейки се шумно, танцуваше жена.
Камелия.
Усмивката ѝ в реалността започна бавно да се стопява, когато гостите разпознаха фигурата на екрана.
На видеото тя бе видимо подпийнала — движенията ѝ бяха резки и прекалено разкрепостени, чашата с шампанско се разливаше върху роклята ѝ и върху околните.
После камерата се насочи към млад мъж срещу нея — около двайсет и пет годишен, с типичния вид на офис служител от IT сферата. Изглеждаше сковано и неловко сред общия хаос.
От колоните прозвуча пискливият глас на свекърва ми:
— Асен! Защо си такъв намръщен? Ела тук! Леля ще те научи да танцуваш!
В залата се разнесе напрегнат шепот. На екрана тя протягаше ръце към смутения младеж и се насочваше право към него, без да подозира, че след секунди всички ще видят какво последва.
